Делото Ilieva and Others v. Bulgaria
На 3 февруари 2015 г. Европейският съд по правата на човека постанови своето решение по делото Ilieva and Others v. Bulgaria (Аpplication no. 17705/05). В него той препотвърди вече установената практика, съгласно която не е налице нарушаване принципа на правната сигурност, когато решението на национален съд в рамките на административната процедура по ЗСПЗЗ впоследствие бъде оспорено от трети лица, неучаствали в тази процедура, в самостоятелно гражданско производство.
Съдът обаче за пореден път констатира проблем във връзка с прекомерното забавяне на самия процес на реституция и поставянето на българските граждани в продължителна ситуация на несигурност дали ще получат реално земите си или компенсация в друга форма. До настоящия момент са постановени вече поне 10 подобни решения.
Фактите по случая
След приемането на ЗСПЗЗ жалбоподателите започват процедура по възстановяване на земеделските земи, принадлежали на техния общ наследодател, находящи се в землището на с. Рибарица. С решение от 25 юли 1995 г. поземлената комисия им връща няколко имота, измежду които и ливада от 8290 квадратни метра. На 26 февруари 1996 г. комисията постановява ново решение за земите на жалбоподателите, с което изменя предходното, но в него не е спомената ливадата от 8290 кв.м. Тъй като това по същество представлява мълчалив отказ да бъде възстановен този имот, решението е обжалвано пред Районния съд в Тетевен. Той заключи, че поземлената комисия не е разполагал с валидни правни основания, за да измени решението си от 25 юли 1995 г.
С окончателно решение от 9 април 1998 г. районният съд в Тетевен отменя решението. Той отбеляза, че през 1985 г. предложението да се експроприира спорния парцел от земеделска кооперация е било отхвърлено от компетентната комисия.
Първоначално възстановеният имот е бил включен в ТКЗС. През 1964 г. общинските власти в Ловеч решават да построят хотел в Рибарица и определят точните граници на имота, върху който той да бъде построен.Строителството е извършено между 1962 и 1968 г., а през 1987 г. е създадено общинско предприятие, на което е възложено оперативното управление върху имота. През ноември 1998 г. министърът на земеделието съставя акт за държавна собственост за хотела и прилежащата земя. В него е отбелязано, че това имущество е включено в капитала на създаденото междувременно еднолично дружество с ограничена отговорност, което е със 100 % държавен капитал и е правоприемник на създаденото през 80-те години предприятие.
През август 1998 г. държавното дружество предявява установителен иск срещу жалбоподателите, като твърди, че то е собственик на спорния имот. Жалбоподателите предявяват от своя страна насрещен иск – rei vindicatio, твърдейки, че сградите са незаконно построени, защото земята никога не е сменяла статута си и не е преставала да бъде считана за земеделска. Делото е разгледано на три инстанции и искът на жалбоподателите е отхвърлен. Националните съдилища приемат, че държавното дружество като правоприемник на по-рано създаденото държавно предприятие е станало собственик на целия комплекс, включващ сгради и земя и поради наличието на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ имотът не е подлежал на реституция. Още повече, че този текст не изисква строежите да бъдат законни. Решението на районния съд в Тетевен не е противопоставимо на дружеството, тъй като то не е участвало в предходното съдебно производство и затова гражданският съд има право по реда на косвения съдебен кнотрол да го преразгледа.
През 2006 г. на жалбоподателите е изплатено обезщетение в ПКБ, които те реализират на пазара на двойно по-малка стойност.
Оплакванията и решението на Съда
Позовавайки се на член 6 § 1, жалбоподателите се оплакват, че в гражданското производство срещу „Почивно дело“ ЕООД националните съдилища са преразгледали окончателното решение в тяхна полза от април 1998 г. и че този подход е нарушил принципа на правната сигурност.
Съдът отбелязва, че решението на районния съд не е в резултат на първоначален отказ за реституция, а по повод изменение на първоначалното решение на поземлената комисия, което не е било в полза на жалбоподателите. Те обаче още преди да започнат тази процедура по възстановяване на своите имоти са били наясно, че върху ливадата е изградена почивна база, която се стопанисва от държавното дружество и следователно са налице конкуриращи се правни основания за собствеността на имота. Освен това националните съдилища са установили стабилна практика по въпроса, че административните процедури пред поземлените комисии, макар и да подлежат на съдебен контрол, са непротивопоставими на трети лица, неучаствали в тях. Ето защо за жалбоподателите е трябвало да е ясно, че всеки спор между тях и дружеството ще бъде предмет на последващо гражданско дело. Съдът се позовава на своите решения по делатаSivova and Koleva v. Bulgaria (no. 30383/03, §§ 29-49 and 57-60, 15 November 2011) and Karaivanova and Mileva v. Bulgaria (no. 37857/05, §§ 28-35, 17 June 2014.В техния контекст той обсъжда въпроса дали е нарушен принципът на правната сигурност. Съдът приема, че не са налице предпоставките за позоваване на принципа resjudiсata и неговите последици както с оглед предмета на спора, така и с оглед страните.
Във връзка с предпоставката ad personam в процедурата по възстановяване на земята участва поземлената комисия, която е държавен орган и заинтересованите лица. В гражданското производство страни са търговското дружество и жалбоподателите. Не е спорно, че търговските дружества, които са с държавен капитал и са правоприемници на бивши държавни предприятия, са самостоятелни юридически лица, които могат да придобиват и упражняват различни права. Дори и когато такива дружества са държавни, те са самостоятелни субекти на частното право. Освен това то е съзадено много преди постановяване решението на районния съд в Тетевен. Ето защо Съдът не счита, че при повторно заведеното дело относно наличието на предпоставки за реституция, е налице съвпадение на субектите.
Съдът продължава анализа си и с оглед втория аспект – относно предмета на спора / ad rem/. Той отбелязва, че в производството пред районния съд в първата съдебна процедура въобще не е анализиран въпросът дали не е налице хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ и дали дружеството е придобило на законно основание земята и сградите върху нея. Тези аргументи са повдигнати за пръв път едва във второто производство. Европейският съд достига до извода, че националните съдилища не са разгледали един и същ въпрос два пъти – в производството по реституция и в производството по иска reivindicatio.
Съответно, Съдът не може да заключи, че подходът на националните съдилища в настоящия случай не е бил съобразен с принципа на правната сигурност, залегнал в член 6 § 1 от Конвенцията. Ето защо той намира, че оплакването е неоснователно.
Жалбоподателите повдигат оплакване и по член 1 от Протокол № 1 (защита на собствеността), защото не са успели да възстановят земите си в реални граници, че самата компенсация е била неадекватна, самият процес на реституция е продължил твърде дълго и ги оставил в една продължителна ситуация на несигурност
Европейският съд анализира решенията на поземлената комисия и на районния съд и заключава, че те по същество не са създали „актив“, за да се претендира, че е налице собственост. Той се позовава на своята практика по сходни дела – Karaivanova and Mileva, § 76 ; Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, § 60, 28 May 2013, Kupenova and Others v. Bulgaria (dec.), no. 12664/05, § 34, 7 May 2013
Все пак, въпреки че в това решение, както и в решението на Тетевенския районен съд от 9 април 1998 г., се посочва, че се признава правото на жалбоподателите на реституцията на парцела в неговите „реални граници“, не може да се твърди, че е създаден валиден титул за собственост при наличието на конкуриращи се претенции в лицето на дружеството, което е стопанисвало почивната база. Напротив, подходът на националното законодателство към въпроса означава, че приложното поле на легитимното очакване на жалбоподателите остава предмет на ново определяне. Впоследствие, в хода на производството между жалбоподателите и „Почивно Дело“ ЕООД е установено, че реституцията в реални граници на парцела е невъзможна, поради наличието на „комплекс от строителни и монтажни работи“ по смисъла на чл.10б от ЗСПЗЗ.
ОСЗГ в Тетевен им предоставя компенсаторните записи едва през 2006 г. Следователно, от датата на решението на районния съд в Тетевен през 1998 г. , когато за тях е възникнало легитимното очакване за получаването на предвиденото обезщетение те са останали в състояние на несигурност по отношение на съдържанието на техните реституционни права. Съдът отбелязва, че в множество предишни дела с аналогичен предмет той е установявал нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради големите закъснения в процедурата по реституция, която засяга легитимното очакване за реституция или обезщетение – Lyubomir Popov, §§ 119‑24, Sivova and Koleva, §§ 115-19, Nedelcheva and Others, §§ 71‑84, Karaivanova and Mileva, §§ 79-82; Mutishev and Others v. Bulgaria, no. 18967/03, §§ 139-45, 3 December 2009; Vasilev and Doycheva v. Bulgaria, no. 14966/04, §§ 47-53, 31May 2012;Petkova and Others v. Bulgaria [Committee], nos. 19130/04, 17694/05 and 27777/06, 25 September 2012; and Ivanov v. Bulgaria [Committee], no. 19988/06, 11 December 2012
Съдът критикува възприетия законодателен подход за две независими и самостоятелни производства – едното между претендиращите възстановяване на собствеността и съответната поземлена комисия, в което не се допуска участието на трети заинтересовани лица и другото – между лицата, чиито имоти са възстановени и третите лица със самостоятелни собственически права. Именно това води до прекомерно забавяне на цялата реституционна процедура. Европейският съд посочва, че колкото и широка да е свободата на преценка на държавите да предприемат социални и икономически реформи, все пак те трябва да организират така своите съдебни и административни системи, че да гарантират правата, защитени от Конвенцията. В настоящия случай, изисквайки от жалбоподателите да участват в две самостоятелни процедури, за да се определи обема и вида на съответната реституция, властите са забавили за неоправдано дълъг период от време ефективното упражняване на тяхното право на реституция . Поради това Европейският съд намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в този аспект и присъжда обезщетение за неимуществени вреди.
В съвсем скорошното си решение за справедливо обезщетение по делото Hadzhigeorgievi v. Bulgaria (Application no. 41064/05) от 13януари 2015 г. Европейският съд обърна специално внимание, че следва да бъдат приети генерални мерки в изпълнение на решенията по подобни дела, които трябва да включват въвеждането в националното законодателство на : а/ясни срокове за изпълнението на окончателните решения, свързани с реституцията на земеделски земи и б/ средства за защита, които да предоставят право на лицата да получат обезщетение, когато тези срокове не бъдат спазени.
