Проблемът за домашното насилие, неговите измерения и последици е подценяван не само в България, но и в повечето Европейски страни, особено в тези от Централна и Източна Европа. Това показва анализът на решенията на Европейския съд по правата на човека, в които са установени нарушения на Европейската конвенция за правата на човека. Всички те са свързани с неизпълнението от страна на държавите на тяхното основно задължение, произтичащо от чл. 1 на Конвенцията, а именно – да защитават правата и свободите на гражданите, намиращи се на тяхна територия.
Независимо, че във всяка една от тях съществува нелоша правна рамка, която позволява осигуряването на ефективна защита срещу актове на насилие, като обща слабост може да бъде посочено бездействието, инертността и мудността в действията на официалните институции. В резултат на това се стига както до нарушаване правото на личен и семеен живот и неприкосновеност на жилището (чл. 8) Kalucza v. Hungary, A. v. Croatia, така и до по-драстичните нарушения, свързани с унизително или нечовешко третиране (чл. 3), като, E.S. and Othersv. Slovakia, Valiulienė v. Lithuania, Eremia v. theRepublic of Moldova или дори до лишаване от живот (чл. 2), напр. Branko Tomašić and Others v. Croatia, Kontrová v. Slovakia. . В немалко решения Съдът установява наред с това и прояви на дискриминационно отношение към жените от страна на властите, които омаловажават или неглижират различните актове на насилие именно защото те са насочени към жени (чл. 14), напр. Opuz v.Turkey, T.M. and C.M. v. the Republic of Moldova.
Обща слабост на самите законодателства за предотвратяване на домашното насилие, която е характерна не само за България, но и за всички страни, срещу които са постановени осъдителни решения, е, че за всеки отделен акт на насилие следва да се започне самостоятелно производство, а в много случаи съдът прекратява процедурата поради това, че е изтекъл срокът за депозирането на молбата, който е твърде кратък. Не би следвало да има пречка обаче националните съдилища поне да вземат под внимание продължаващото поведение на насилие, което не е изолиран акт от страна на насилника. Отказът да се обсъждат минали прояви и решаващият орган да се съсредоточи само върху конкретен насилнически акт е не само проява на формализъм, но и свидетелство за неефективност на предлаганата защита.
Проблем, свързан със самото прилагане на издадените заповеди за защита, характерен за много европейски държави, е несвоевременното издаване или прилагане на вече издадени заповедта за защита, което само по себе си води до намаляването на ефективността от подобна мярка и нерядко има много тежки последици.
Съдът приема, че отказът за намеса на властите поради това, че спорът е от „частен характер“ е несъвместима с техните позитивни задължения за гарантиране на упражняването на правата на жалбоподателите по член 8, напр. Bevacqua and S. v. Bulgaria
Не са редки случаите, когато проявите на насилие са от страна на лица с психически отклонения и заболявания, но властите, въпреки наличната информация, отказват или забавят прилагането на съответните норми от действащото законодателство, които биха им позволили да настанят лицето за принудително лечение и да предотвратят последващи актове на насилие от негова страна напр. Hajduová v. Slovakia, Mudric v. the Republic of Moldova
До тези заключения може да се достигне, ако се прегледат постановените решения на Европейския съд,чиито резюмета могат да бъдат прочетени в рубриката „каталози“.
