Това бе темата на лекцията, изнесена от г-жа Здравка Калайджиева, съдия в Европейския съд по правата на човека в периода 2008-2015 г., по повод 25-годишнината от ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека от Република България.
Събитието се състоя в Софийския университет „Св.Св.Климент Охридски“. То бе организирано по инициатива на студентите от юридическия факултет, включени в двата отбора, представили страната ни в международното състезание по пледоарии на английски език, завоювали втори места през миналата и тази година в Страсбург. Затова на него основни участници бяха преди всичко студентите, но наред с тях присъстваха и съдии, адвокати и представители на неправителствени организации.
В своята лекция г-жа Калайджиева направи равносметка на отражението на решенията на Европейския съд върху националното законодателство, практиката на съдилищата и действията на администрацията в страната. Тя се върна назад във времето, за да припомни каква бе ситуацията в началото на 90-те години. Тогава един главен прокурор беше направил изявление, че „твърдяната Конвенция не може да засегне независимостта на прокуратурата“, но последва решението на Европейския съд по делото Луканов. Следващият главен прокурор, който в битността си на съдия пръв се бе позовал в свое решение на Конвенцията, обясни, че това е един твърде остарял за времето си инструмент, поради което няма нужда да бъде прилаган.
Г-жа Калайджиева изтъкна, че макар Конституцията и националното законодателство като цяло да включват сходен каталог от права, като тези на Конвенцията, тя създава един общ европейски стандарт какви са изискванията за спазването им. Само няколко години след ратифицирането й същите тези политици, които я неглижираха, започнаха да депозират жалби (в което се състои и уникалността на този международен инструмент – правото на индивидуална жалба), в които да повдигат оплаквания позовавайки се именно на текстове от Конвенцията. Така те самите признаха нейната значимост.
Г-жа Калайджиева посочи, че към настоящия момент осъдителните решения срещу България са малко повече от 500 и изтъкна уникалността на българските жалби, които се отличават със своята задълбоченост, а решенията по много от тях са станали основополагащи и са преведени на много езици преди дори да бъдат преведени на български, като Начова, Асенов, Великова. Много от тях дадоха своето отражение и върху българското законодателство. Не може да се каже, че българската държава отчита изпълнението на решенията на Европейския съд единствено и само с изплащането на обезщетения на жалбоподателите. Едва ли обществото е информирано колко ключови решения са довели до големи законодателни промени, а това е един от начините на хармонизация на българското законодателство. Това не е еднократен акт, а процес, в който се извършва цялостна промяна и на практиката и така се постига европейският консенсус.
Г-жа Калайджиева спомена само някои от ключовите промени, извършени в резултат именно на ратифицирането на Конвенцията и на практиката на Европейския съд по правата на човека:
– отмяната на смъртното наказание през 1998 г.(макар че още през 1991 г. с решение на Народното събрание бе гласуван мораториум върху изпълнението му);
– въвеждането на съдебен контрол върху налагането на мярката за неотклонение „задържане под стража“ след решенията по делата Асенов и Нисколова;
– въведената законодателна промяна за алтернативната военна служба след постигнатото приятелско споразумение по делото „Свидетели на Йехова“;
– отмяната на огрантиченията за пътуване в чужбина поради парични задължения след делото Камбуров;
– въведената проста държавна такса по делата по ЗОДОВ след делото Станков;;
– изричното ограничаване на употребата на оръжие при задържането на лица, извършили престъпления от страна на полицията и свеждането им само до определени хипотези, след множество осъдителни решения;
– въвеждането на ефективен механизъм за обезщетение при забавено правосъдие след първите две пилотни решения Димитров и Хамънов (за бавен наказателен процес) и Фингър(за бавен граждански процес), които бяха достигнали цифрата над 150 решени дела с това оплакване (с изменението на ЗСВ);
– въвеждането на цялостна законодателна промяна след третото пилотно решение Нешков и др. във връзка с лошите условия в местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ и в местата за задържане под стража в ЗИНЗС.
Г-жа Калайджиева отбеляза обаче, че има и редица неизпълнени решения от страна на държавата и това се дължи на липсата на национален институционализиран механизъм (въпреки множеството органи и институции, които имат правомощия и задължения във връзка със съблюдаването на задължението на държавата да защитава правата на гражданите), който да обсъжда постановените решения, да определя отговорната институция за изпълнението им и да следи дали и как се решава това изпълнение. А това е проблем, който и занапред ще създава възможност за бъдещи осъдителни решения.
Лекторът се спря и на значението и ролята на съдилищата да прилагат стандартите на Европейския съд. Г-жа Карайджиева с огорчение отбеляза, че докато има съдии, които да се считат свободни да прилагат Конвенцията и такива, които не намират за необходимо да се съобразяват с нейните стандарти, няма как съдът да бъде гарант за защитата правата на гражданите. Като добър пример тя посочи работата на наказателното отделение на ВКС, което под ръководството на неговия зам.-председател и съдия ad hoc в Европейский съд – г-жа Павлина Панова, със своите тълкувателни решения се опитва да осигури спазването на стандартите на ЕКПЧ.
Завършвайки лекцията си, г-жа Калайджиева се обърна към студентите като бъдещи практикуващи юристи държавни служители и политици, че от тях зависи дали ще изградят у себе си философията на Конвенцията, защото ефективната закрила на правата на гражданите, опазването на демократичните ценности, отчитането на необходимостта от преценка на пропорционалността на засягането на правата, не са неща, които се случват във Фейсбук, а са част от истинския живот.
