Начало > Европейски съд по правата на човека, Статии > “Цената” на българската реституция в практиката на Европейския съд по правата на човека през 2009 г.

“Цената” на българската реституция в практиката на Европейския съд по правата на човека през 2009 г.

“Цената” на българската реституция в практиката на Европейския съд по правата на човека през 2009 г.

(нередактиран вариант на статия, публикувана в сп. “Правен свят”, кн. 1 от 2010 г. стр.122-124)

На свои заседания от 2 и  9 декември 2009 г. Министерският съвет взе решения да бъдат изплатени сумите по 13 български дела, по които  Европейският съд по правата на човека  е намерил нарушения на Конвенцията. Седем от тях са свързани с нарушаване правото на собственост, гарантирано от чл. 1 на Протокол 1 на български граждани, станали жертва на различни реституционни закони.

За цялата 2009 г. Европейският съд е постановил    11 решения, свързани с  чл. 7 от Закона за  възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ), едно по Закона за   амнистия и връщане на отнети имущества от 1991 г.(ЗАВОИ), едно  по ЗОСОИ и две по  Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ)– общо 15 на брой. По две от решенията Съдът е преценил, че на този етап няма да се произнесе по претенцията по чл. 41 и е отложил въпроса за решаване през следващите 6 месеца.

Сумата на присъдените обезщетения по останалите 13 дела възлиза на обща стойност от 733 000 евро за имуществени вреди и 9 500 евро за неимуществени вреди.

Доколкото през 2009 г. Европейският съд по правата на човека постанови решения по четири   мои дела, свързани с реституционните закони,  а с останалите също съм добре запозната, мога да изкажа становище и за причините българският данъкоплатец да поеме  тежестта за изплащане на посочената  немалка сума. Наред  с това, вече повече от десетилетие подготвям  жалби на български граждани,   лишени  от собствеността си на основание чл. 7 от ЗВСОНИ. Ето защо смея да твърдя, че българският съд има не по-малка  вина от законодателя за сегашното положение на нещата.  Законодателят “помогна”, създавайки един твърде общ и неясен текст, на основание на който бяха предявявани исковите претенции. Но вместо съдът да приложи  закона, следвайки преди всичко неговия дух  и да отчете добросъвестността на купувачите на държавни жилища, той положи неимоверни усилия и направи чудеса от храброст, за да открие “нарушения” и прогласи договорите за покупко-продажба за нищожни. В серията от тези 11 решения  жалбоподателите са били лишени от собствеността си, защото договорите им не са били подписани от председател, а от зам.-председател на общината, или са се намирали в сграда до 3 етажа, която е подлежала на събаряне, или са били одобрени не от министър, а от зам-.-министър. Едно от решенията – „Цонкови срещу България”, е илюстрация за прекомерно разширително прилагане на ЗВСОНИ след изтичането на едногодишния преклузивен срок за предявяване на искове (когато със ЗОСОИ беше удължен срокът за предявяване на искове по чл. 7 ЗВСОНИ , след което текстът бе обявен за противоконституционен, но делото продължи). Другото скандално решение е прилагането по аналогия на ЗВСОНИ за случай, в който е бил пропуснат срокът за предявяване иск по ЗАВОИ – “Кирова и други”. Затова и по двете дела Европейският съд приема, че на жалбоподателите следва да бъдат присъдени обезщетения не само за материални, но и за морални вреди.

Ако трябва да се направи прогноза за това – в каква насока ще има увеличаване на осъдителни решения срещу България през следващите години, произтичащи от несъвършенствата на реституционното законодателство, според мен като “най-рисков” се очертава Законът за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ). Вярно е, че още поне 2-3 години ще има немалко решения, свързани с   чл. 7 от  ЗВСОНИ, но с оглед преклузивните срокове в този закон, може да се очаква, че в крайна сметка те постепенно ще секнат. Като втори „рисков“ закон в тази своеобразна класация нареждам ЗОСОИ (т.н. закон Лучников) поради неустановения размер на определеното обезщетение в компенсаторни записи. Както е известно, те не се изплащат по номиналната им стойност (с единственото изключение за лицата по чл. 7 ЗВСОНИ), а могат да се търгуват на борсата. Така всичко е  оставено на флуктуациите на пазара, където търговията с тези платежни инструменти е много слаба. Ако се направи внимателен прочит на решението по делото Великови и други, ще се установи, че подобно несигурно положение на определеното по този начин обезщетение (каквото съществуваше до 2007 г. за всички лица) беше критикувано от Европейския съд.

Светла Маргаритова

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks