A.E. v. Bulgaria (Application no. 53891/20), 23 May 2023
Жалбоподателката по време на събитията е била на 15 години. След смъртта на баща й през 2018 г. тя е била в конфликтни отношения с майка си и започва връзка с 23-годишен младеж – Д.М. През април 2019 г. заживява в неговата къща на село. По думите й приятелят й редовно я биел. Вечерта на 8 септември 2019 г. той й нанася побой, след който тя търси медицинска помощ. Прегледана е в спешно отделение от съдебен лекар, който в медицинското си заключение описва всички нейни наранявания и посочва, че А. е получила травматични увреждания (хематоми и натъртвания по главата, врата и тялото), които биха могли да бъдат причинени по описания от нея начин и да са й причинили болка и страдание. На 10 септември майката подава сигнал до социалните служби, че дъщеря й е била бита от Д.М. На 26 септември социалните служби уведомяват прокуратурата за извършено престъпление спрямо непълнолетно лице, описвайки горния инцидент, както и няколко по-ранни побоища, и са поискали образуване на досъдебно производство. В писмото е посочено, че в случая са извършени няколко престъпления срещу момичето – опит за убйство по чл. 115, тъй като Д.М. е съборил А.Е. на пода, натискал е врата й с ръце, което се доказва от белезите по шията й. Освен това данните сочат и за престъпление по чл. 187 НК – малтретиране на непълнолетно лице, намиращо се под грижите на Д.М. Наред с това той е живеел на съпружески начала с лице под 16 г., което е и престъпление по чл. 191 от НК. Районният прокурор на Костинброд разпорежда на полицията извършването предварителна проверка, след което отказва да образува досъдебно производство, като намира, че извършеното престъпление представлява лека телесна повреда и то се преследва по частен път. Жалбите до по-горните прокурорски инстанции са оставени без уважение.
Жалбоподателката повдига оплаквания по чл. 3 и по чл. 14 във връзка с чл. 3.
Съдът приема, че чл. 3 намира приложение с оглед нараняванията, описани в медицинското свидетелство и възрастта на жалбоподателката, както и обстоятелството, че тя е претърпяла не само физическо, но и душевно страдание, което може да бъде квалифицирано като унизително третиране. Той отбелязва, че оплакването по чл. 3 е в два аспекта. От една страна, се поддържа, че правната рамка, която урежда намесата на държавата в случаи на жалби за домашно насилие или на насилие, нанесено върху жертви (непълнолетни или пълнолетни), които сами не са в състояние да започнат и да продължат съдебно производство като частни обвинители, не е в съответствие с Конвенцията и не гарантира необходимата защита. От друга страна, самото разследване на прокуратурата по повод нейната жалба, е било неадекватно. Съдът разглежда по отделно всяко едно от тези оплаквания.
Относно правната рамка Съдът взема под внимание, че от февруари 2019 г. в чл. 131, ал.1, т.5а НК е инкриминирана като квалифициращо обстоятелство леката телесна повреда в условията на домашно насилие и тя не се преследва по частен път. Но следва да се установи, че са налице „повтарящи се“ или „систематични актове“ на насилие, предхождащи жалбата, за да може държавата да се намеси. В случая на жалбоподателката е установено, че срещу нея е извършен само един акт на насилие. Съдът обръща внимание, че домашното насилие може да възникне дори в резултат на един единствен инцидент и че последователни цикли на такова насилие, често с увеличаване на честотата, интензитета и опасността с течение на времето, са често наблюдавани модели в този контекст. Съответно, изискването на държавата да се намеси при повтарящи се случаи на насилие, имайки предвид реалния риск от нови случаи на насилие с повишен интензитет, не съответства на задълженията на властите да реагират незабавно на твърдения за домашно насилие и да демонстрират специални усърдие в такива случаи. Съдът взема под внимание и писмото на ВКП до Министерството на правосъдието по повод комуникирането на настоящата жалба, че в конкретния случай не може да се приеме, че е налице домашно насилие, тъй като жалбоподателката е живяла инцидентно при Д.М., а законът изисква трайно съжителство или “фактическа брачна връзка“ (каквато се приема, ако е налице съжителство от поне две години). Според Съда подобни изисквания не са оправдани с оглед задълженията на държавите по чл. 3 в контекста на домашното насилие, тъй като законът изключва редица случаи, в които насилието е било причинено на жена от нейния интимен партньор, но не са налице посочените предпоставки. Наред с това законът установява минимален праг по отношение на тежестта на нараняванията, които трябва да бъдат претърпени, преди да може да бъде образувано наказателно преследване във връзка с насилие срещу непълнолетни, когато то не отговаря на формалните изисквания да е извършено в контекста на домашно насилие. В такива случаи се очаква жертвите на насилие, които са непълнолетни, да могат да повдигат и поддържат обвинения в съда срещу своите насилници – ситуация, която не съответства на задължението на държавата да възпира адекватно и ефективно да се бори с насилието срещу деца. На последно място, по изключение законът оставя изцяло на преценката на прокурора образуването на наказателно производство и неговия по-нататъшен ход в случаи на лека телесна повреда, само ако жертвите са в състояние на безпомощност или зависимост от извършителя на престъплението и не са в състояние да се защитават.
Заключението на Европейския съд е, че законът не отговаря на позитивното задължение на държавата да въведе ефективна система, наказваща всички форми на домашно насилие и осигуряваща достатъчни гаранции за жертвите.
По повод практическо приложение на правната рамка Съдът отбелязва, че прокуратурата е била длъжна да извърши разследване по повод оплакването на жалбоподателката, за да се установи дали е имало системно насилие. Твърденията са се отнасяли до сериозно насилие, което е причинило на жалбоподателката физическа болка и страдание и я е оставило сериозно уплашена, като по този начин показва обществен интерес от наказателно преследване. Като такива те изискват подходящ официален отговор, включително определени стъпки по разследване (например разпит на жалбоподателката в специална защитена среда от специално обучени професионалисти извън полезрението на извършителя, разпит на нейни приятели, които са знаели за предходни актове на насилие, проверка на криминалното минало на D.M.). Въпреки че полицията не е предприела такива действия прокурорът се позовава изцяло на техните констатации, за да заключи, че няма основание за образуване на досъдебно производство. Той не взема под внимание материалите, в които се описват твърденията на жалбоподателката за повтарящи се побои, нито медицинското свидетелство, удостоверяващо нейните наранявания и последиците от тях върху нея. Съдът намира, че в случая бездействието на прокурора при тези обстоятелства не може да бъде оправдано.(§104) Той не пренебрегва и факта, че прокурорът от Софийската окръжна прокуратура използва като аргумент за отказа да се образува досъдебно производство отказа на жалбоподателката да се подложи на гинекологичен преглед. Според него подобен аргумент е не само неадекватен, но и незачитащ нейното достойнство, още повече, че тя се е оплакала от физическо, а не от сексуално насилие. Съдът изразява позиция, че казусът на жалбоподателката е могъл да бъде включен в категорията изключителни случаи, в които прокуратурата може да упражни своите дискреционни правомощия и да образува наказателно производство за нанесената й лека телесна повреда.
На основата на изложените аргументи Съдът достига до извода, че властите не са успели да осигурят на жалбоподателката адекватна защита както на законодателно ниво, така и на практика и установяват нарушение на чл. 3
Съдът установява нарушение и на чл. 14 във връзка с чл. 3, тъй като властите не са успели да докажат достатъчна ангажираност на проблема с домашното насилие срещу жени. Той намира, че не се налага жалбоподателката лично да доказва, че е била обект на предразсъдъци.
Решението е класифицирано във второ ниво по значимост.
