Affаire Bashir et аutres c. Bulgarie (Requête no 65028/01), 14 juin 2007
/дело, подобно на „Ал-Нашиф и други срещу България“ (№ 5093/99, 20 юни 2002 г./
Жалба от пакистански гражданин, неговата съпруга и син – български граждани.
Първият жалбоподател пристига в България през ноември 1992 г. със срочна виза. В следствие на женитбата си с жалбоподателката през 1995 г., той получава разрешение за пребиваване валидно до 24 май 2000 г. Междувременно през 1996 г. се ражда техният син.
На 2 март 2000 г., към 7 часа сутринта, първият жалбоподател е посетен от полицаи в жилището си и е поканен да се яви в областната дирекция на вътрешните работи за проверка на документите. Той веднага е отведен в центъра за задържане на възрастни и е задържан. Той е информиран, че е задържан за проверка на редовността на разрешителното му за престой. На 7 март 2000 г. му връчват решение от 22 февруари 2000 г., издадено от директора на службата за документи за самоличност към министерството на вътрешните работи, разпореждащо екстрадирането му и въдворяването му в центъра за задържане до изпълнение на мярката за екстрадиране. Заинтересованият е екстрадиран към Пакистан същия ден.
Между 2000 г. и 2006 г., съпругата и синът му три пъти пътуват при първия жалбоподател в Пакистан и живеят там общо 16 месеца. На 15 август 2003 г., жалбоподателката ражда в София, второто дете на семейството.
Междувременно, през март и април жалбоподателката депозира две жалби до директора на службата за документи за самоличност към министерството на вътрешните работи, целящи отмяна на мярката за екстрадиране, но получава отказ, основаващ се на чл. 40, ал. 2 от Закона за чужденците. на 13 април. Жалбоподателите сезират и Софийски градски съд с жалба за отмяна на решението за екстрадиране. Те посочват, че не са били информирани за обвиненията отправени към първия жалбоподател и подчертават, че той живее в страната от 1992 г., че упражнява търговска дейност и, че семейството му зависи финансово от това. Жалбата им е върната на 2 май 2000 г. от съда с мотива, че по силата на член 47 от закона за чужденците, принудителните мерки имащи отношение към националната сигурност не подлежат на обжалване.
Съдът приема, че първият жалбоподател не е бил информиран за причините за неговия арест „в най-кратки срокове”, както го изисква член 5 § 2, както и че не му е била дадена възможност да се срещне с адвокат с цел да обсъди каквато и да е възможност за обжалване срещу задържането си.
Наред с това е установено нарушение на чл. 8, както и на чл. 13 във връзка с чл. 8
