Affаire Bashir et аutres c. Bulgarie (Requête no 65028/01), 14 juin 2007
/дело, подобно на „Ал-Нашиф и други срещу България“ (№ 5093/99, 20 юни 2002 г.)/
Жалба от пакистански гражданин, неговата съпруга и син – български граждани.
Първият жалбоподател пристига в България през ноември 1992 г. със срочна виза. В следствие на женитбата си с жалбоподателката през 1995 г., той получава разрешение за пребиваване валидно до 24 май 2000 г. Междувременно през 1996 г. се ражда техният син.
На 2 март 2000 г., към 7 часа сутринта, първият жалбоподател е посетен от полицаи в жилището си и е поканен да се яви в областната дирекция на вътрешните работи за проверка на документите. Той веднага е отведен в центъра за задържане на възрастни и е задържан. Той е информиран, че е задържан за проверка на редовността на разрешителното му за престой. На 7 март 2000 г. му връчват решение от 22 февруари 2000 г., издадено от директора на службата за документи за самоличност към министерството на вътрешните работи, разпореждащо екстрадирането му и въдворяването му в центъра за задържане до изпълнение на мярката за екстрадиране. Заинтересованият е екстрадиран към Пакистан същия ден.
Между 2000 г. и 2006 г., съпругата и синът му три пъти пътуват при първия жалбоподател в Пакистан и живеят там общо 16 месеца. На 15 август 2003 г., жалбоподателката ражда в София, второто дете на семейството.
Съдът счита, че отнемането на правото на престой, екстрадирането и забраната за достъп до територията, предприети по отношение на първия жалбоподател, представляват намеса в правото на заинтересования на личен и семеен живот.
Съдът констатира, че посочената мярка е била предвидена в закона, обаче тя е била предприета на основание немотивиран административен акт, издаден без всякаква състезателна процедура и не подлежащ на обжалване. В случая, разрешителното за престой на жалбоподателя е било отнето с решение, посочващо единствено разпоредбите на чл. 40, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1 от закона за чужденците, без той да бъде информиран за фактите, на които се опира това решение. Освен това изрично е посочено, че това решение не подлежи на обжалване.
Съдът намира нарушение на чл. 8, тъй като екстрадирането на първия жалбоподател е засегнало правото на личен и семеен живот на жалбоподателите в нарушение на член 8 от Конвенцията. Съдът констатира, че в конкретния случай жалбата внесена от жалбоподателите е била обявена за недопустима, без разглеждане по същество, в съответствие със състоянието на законодателството и правораздаването по онова време. Освен това, съдът не е информиран за никаква друга възможност позволяваща да се оспорва въпросното решение.
Въз основа на товадостига до извода, че е налице нарушение на член 13 във връзка с чл. 8.
Съдът приема наред с това, че първият жалбоподател не е бил информиран за причините за неговия арест „в най-кратки срокове”, както го изисква член 5 § 2, както и че не му е била дадена възможност да се срещне с адвокат с цел да обсъди каквато и да е възможност за обжалване срещу задържането си
