Affaire Debelianovi c. Bulgarie (Requête no 61951/00), 29 mars 2007
На 18 октомври 1947 г., бащата на жалбоподателите придобил къща в Копривщица. През 1953г. Министърът на комуналното стопанство и благоустройството издал заповед за отчуждаване на къщата срещу известна сума пари. През 1956 г., отчужденият имот бил превърнат в музей (Ослековата къща). Той е считан за най-значимият исторически и етнографски паметник в Копривщица. През 1992 г., вследствие на влизането в сила на закон, предвиждащ реституцията на определени отчуждени в миналото имоти, жалбоподателите сезирали кмета на Копривщица с молба за отменяне на решението за отчуждаване на къщата. Тъй като не бил даден ход на молбата, жалбоподателите подали в СРС искова молба за отменяне на имлицитното решение за отказ на кмета.
С решение от 19 март 1993 г., съдът отхвърля претенцията на жалбоподателите, констатирайки че изискуемите законови условия за реституцията не са изпълнени, тъй като проектът, във връзка с който е извършено отчуждаването, а именно преобразуване на имота в музей, е бил вече осъществен.
Жалбоподателите подали молба за преглед по реда на надзора пред Върховния съд. С решение, постановено на 30 март 1994 г., Съдът отменя обжалваното решение и постановява реституцията на спорния имот с мотива, че законовите условия са изпълнени когато, както в случая по делото, имотът съществува в първоначалния си вид. С решение от 8 юни 1994 г., официално влязло в сила на 17 юни 1994 г., Народното събрание постановява мораториум върху законите за реституцията относно имотите със статут на национални паметници на културата. По смисъла на това решение, мораториумът следвало да преустанови действието си с приемането на нов закон за паметниците на културата.
Жалбоподателите повдигнали оплакване, че тяхното право да се ползват от реституирания имот е накърнено поради невъзможността да се влезе във владение на реституирания им имот, което произтича от решението на Народното събрание от 8 юни 1994 г. Те се позовават на член 1 на Протокол № 1.
Съдът отчита, че мораториумът, наложен с решението на Народното събрание представлява несъмнено едно вмешателство в правото на жалбоподателите да ползват имота си. Тъй като последствията от критикуваната мярка са априори само временни, същата не би могла да бъде сравнена с изричното отчуждаване, нито с фактическото отчуждаване. Следователно, Съдът счита, че мярката е наложена във връзка с обичайната нормативна уредба за собствеността и че оттук по делото следва да се приложи втори параграф на член 1 от Протокол № 1. Съдът приема, че става дума за законна цел във връзка със защитата на културното наследство на дадена държава. Съдът констатира обаче, че ситуацията, която ощетява жалбоподателите, продължава около дванадесет години и половина и че освен скромното обезщетение за двумесечния период, предшестващ налагането на мораториума, заинтересованите не са получили никаква компенсация за невъзможността да използват техния имот.“(§56)
Съдът отбелязва също и несигурността по отношение на момента, в който критикуваната мярка би приключила, защото законът от 1969 г. все още е в сила и не изглежда в момента да се обсъжда проект за нов закон. А, знаейки, че приемането на нов законодателен акт може да срещне трудности и да отнеме известно време, Съдът счита, че периодът от повече от дванадесет години е прекалено голям. Съдът отбелязва, че при обстоятелствата по делото, мярката е оказала сериозно, подлежащо на обезщетение на жалбоподателите влияние, пречейки на нормалното ползване на тяхното право в продължение на повече от дванадесет години. Жалбоподателите е трябвало да понасят прекомерно натоварване, което е накърнило справедливото равновесие, което трябва да съществува между изискванията на общия интерес и защитата на правото на зачитане на личната собственост.(§58) Поради това Съдът намира нарушение на чл. 1, но отлага приложението на член 41 от Конвенцията за нанесени имуществени и неимуществени вреди в частта на констатираните нарушения.
Решението за присъждане на справедливо обезщетение е постановено на 27 ноември 2008 г.
