Affaire Hasan c. Bulgarie (Requête no 54323/00), 14 juin 2007.
/дело, подобно на „Ал-Нашиф и други срещу България“ – жалба № 5093/99, 20 юни 2002 г./
Жалбоподателят е сирийски гражданин, на когото след 9-годишно законно пребиваване в България, му е отнет документът за постоянно пребиваване с обяснението, че представлява заплаха за националната сигурност и му е забранено в продължение на 10 години да влиза на територията на страната. Жалбоподателят не получава достъп до документите, въз основа на които е взето решението за експулсирането му, а жалбите му до министъра не са разгледани. Въпреки изричната молба на жалбоподателя, който на може да чете на български език, той не получава разрешение да се консултира с адвокат.
Жалбоподателят напуска България на 29 октомври 1999 г. На 22 ноември 1999 г. жалбоподателят подава молба в посолството на България в Дамаск за издаване на виза. На 4 януари 2000 г. е уведомен, че молбата му е отхвърлена на основание налагането на десетгодишна забрана за влизане и пребиваване на територията на страната, наложена на жалбоподателя със заповед на директора на национална служба „Сигурност” от 8 юли 1999 г. Съпругата на жалбоподателя остава в България и жалбоподателят отбелязва, че отношенията им постепенно се влошават след заминаването му.
Съдът установява, че до момента на отнемане на документа му за постоянно пребиваване, жалбоподателят е живял и работил около девет години в България, където е бил законно установен. Бил е женен за българска гражданка и брачният им съюз изглежда е бил стабилен, най-малкото до преди напускането на страната от жалбоподателя през октомври 1999 г. При тези обстоятелства, Съдът счита, че мярката, взета срещу жалбоподателя, представлява намеса в право му на неприкосновеност на личния и семеен живот. Той отбелязва, че държавите могат да контролират влизането на територията им на чужди граждани, както и че чл. 8 не може да се интерпретира по начин, че да налага на дадена държава общото задължение да зачита избора на общо местожителство на дадена брачна двойка.
Съдът отчита, че законът за чужденците от 1998 г. позволява на органите да отменят документ за пребиваване с немотивиран административен акт, издаден без всякаква състезателна процедура и неподлежащ на обжалване. Той установява, че намесата не е била „предвидена от закона”.
Позовайки се на предишни свои решения, той изтъква, че „когато става дума за въпроси по основните права, националното законодателство противоречи на превъзходството на правото, ако правото на преценка на изпълнителната власт не познава граници, както е в дадения случай“(§ 28)
Съдът не е информиран за друга възможност в действащото тогава българско законодателство, която да позволява оспорване на заповедта, постановяваща отнемането на документите за престой на жалбоподателя, и счита, че е налице нарушение на чл. 13.
