Affaire Kayadjieva  c. Bulgarie (Requête no 56272/00), 28 septembre 2006

През лятото на 1999 г., бащата на жалбоподателката сезира районния прокурор  в Пловдив с молба дъщеря му да бъде настанена в психиатрична болница. Той обяснява, че тя страда от психическо разстройство, имала  прояви на буйстване и е направила опит за самоубийство. С постановление от 31 август 1999 г., районният прокурор разпорежда настаняването на жалбоподателката в психиатрично заведение за максимален срок от 30 дни, с цел извършване на психиатрична експертиза. На 1 септември 1999 г., тя е откарана от полицията в психиатричния център в Пловдив  в изпълнение на прокурорското постановление. Там е прегледана от лекари-психиатри. Жалбоподателката обяснява, че по този повод е заявила пред лекарите, че не страда от никаква патология, нуждаеща се от експертиза  и че предписваните лекарства й причиняват алергии. Три дни по-късно тя напуска центъра. На 8 септември 1999 г., адвокатката на жалбоподателката сезира прокуратурата с молба за отмяна на постановлението от 31 август 1999 г., като твърди, че това решение се основава единствено на изявленията на бащата на заинтересованата страна, с който тя е била в конфликт, и че е готова да се подложи на медицински преглед, без да е необходимо да бъде настанявана в заведение за тази цел. С постановление от 2 октомври 1999 г., районният прокурор  отказва да отмени постановлението от 31 август 1999 г., тъй като според него актът е редовен и е съобразен с изискването на член 185 от НПК . С постановление от 15 декември 1999 г., районният прокурор  разпорежда настаняването на жалбоподателката в психиатрично заведение, с цел извършване на експертиза, тъй като по мнението на лекарите от психиатричния център диагностицирането можело да бъде извършено само в болничното заведение. На  20 декември 1999 г. в изпълнение на прокурорското постановление жалбоподателката е откарана в психиатричния център. На 27 декември 1999 г., адвокатката  подава жалба до окръжната прокуратура. На 7 януари 2000 г., окръжният прокурор уважава молбата   да се отложи изпълнението на мярката „настаняване“ докато се произнесе по жалбата. Това постановление  не е спазено и жалбоподателката напуска болницата едва на 17 януари 2000 г., след като подписва декларация, с която се ангажира доброволно да се подложи на лечение.

Съдът констатира, че жалбоподателката е била настанена двукратно в психиатрично заведение против волята й  – от 1 до 3 септември 1999 г., а после – от 20 декември 1999 г. до 17 януари 2000 г., в изпълнение на две постановления на районния прокурор . Становището на Съда е, че тази ситуация се анализира като „лишаване от свобода“ по смисъла на член 5, параграф 1 от Конвенцията.

Той отбелязва, че решението за първото настаняване на жалбоподателката, разпоредено на 31 август 1999 г. от районния прокурор за срок от 30 дни,   е било взето единствено въз основа на изявленията на бащата на заинтересованата страна без да се изслуша становището на специалист. Нищо не сочи, че е било поискано становището на въпросните лекари относно необходимостта да се затвори в съответно заведение жалбоподателката с цел преглед.  Предвид тези обстоятелства, при липса на преценка на психиатър и при отсъствие на всякаква спешност, Съдът не би могъл да приеме, че гледната точка на прокурор относно душевното здраве на жалбоподателката е била достатъчна за да оправдае нейното задържане. Той заключава, че при първото й настаняване душевното заболяване на жалбоподателката не е било установено по убедителен начин за да оправдае едно „законно” задържане по смисъла на член 5, параграф 1, буква е).

Що се отнася до второто настаняване в психиатрично заведение, разпоредено на 15 декември 1999 г. също за срок от 30 дни, Съдът отбелязва, че прокурорът се е позовал в постановлението си на предоставената информация от психиатричния център, където жалбоподателката е била прегледана по време на първото настаняване. Независимо от това, макар извършеното по този повод диагностициране да може да се разглежда като достатъчна индикация, че жалбоподателката е страдала от душевно разстройство, то не позволява да се установи, че характерът или размерът на това разстройство са били такива, че са оправдавали едно задължително настаняване: в писмото от психиатричния център се сочи само, че настаняването на жалбоподателката е било необходимо за да се осъществи поисканата от прокурора експертиза, обаче не се съдържа становище относно нуждата от настаняване, предвид нейното състояние.

На тази основа  Съдът не счита за установено по убедителен начин, че при второто настаняване на жалбоподателката същата е страдала от разстройство, чийто размер е оправдавал нейното затваряне в съответно заведение, поради което установява , че и в този случай лишаването от свобода на жалбоподателката е било в нарушение на чл. 5§1е, позовавайки се на своята практика и по други подобни дела –  Върбанов с/у България, № 31365/96, параграф 45, CEDH 2000-X ; Кепенеров с/у България, № 39269/98, параграфи 35-38, 31 юли 2003 г.   Съдът констатира, че считано от 7 януари 2000 г., окръжният прокурор е разпоредил отлагане на изпълнението на мярката „настаняване“, но това решение не е било изпълнено. Оттук следва, че продължаването на задържането на жалбоподателката след тази дата и до 17 януари 2000 г. е било неправомерно от гледна точка на вътрешното право, поради което е установено нарушение на чл. 5§1е и относно това второ задържане на жалбоподателката в психиатричния център против волята й .

Доколкото необходимият контрол на правомерността на задържането нито е бил включен в първоначалното решение за настаняване на жалбоподателката, нито е бил осигурен от съществуващите възможности за обжалване, Съдът установява нарушение и на чл. 5§4.

Author

Write A Comment