Affaire Nikola Nikolov c. Bulgarie (Requête no 68079/01), 14 juin 2007
През 1989 г., жалбоподателят бил осъден на десет години лишаване от свобода за опит за убийство на майка си. Вследствие на молбата за помилване от страна на майка му, заинтересованият е бил помилван с указ на Президента на Републиката от 11 януари 1995 г. На 19 май 1995 г., жалбоподателят е задържан в жилището си по подозрение, че е изхвърлил майка си през прозореца на нейния апартамент, намиращ се на шестия етаж на сграда. На 20 май 1995 г. му е повдигнато обвинение за предумишлено убийство и временно е задържан с постановление на разследващия от окръжната следствена служба. Първата жалба на жалбоподателя срещу мярката за неотклонение е отхвърлена от Софийския районен съд на закрито заседание от 23 май 1996 г. Мярката е потвърдена от обвинението на 12 юли 1995 г.
Нови жалби са отхвърлени на заседания на 15 януари 1998 г., 17 юни 1998 г., 10 декември 1998 г. и 27 май 1999 г. Съдът основава своите решения на член 152 от НПК, който до 2000 г. е предвиждал автоматичното временно задържане на лица разследвани за тежки умишлени престъпления извършени при условията на рецидив. След промените в НПК жалбоподателят продължил да депозира молби за изменение на мярката за неотклонение, които били оставяни без уважение от съда.
Досъдебното производство приключва през 1996 г., когато е внесен обвинителен акт в Софийски градски съд. Провеждат се съдебни заседания на 6 март и 18 юни 1997 г., 15 януари, 17 юни и 10 декември 1998 г., 12 януари, 15 април, 27 май и 4 ноември 1999 г. Поради пенсионирането на председателя на състава и излизането на друг член в отпуск по болест делото е предадено на друг състав на същия съд, който предприема процеса de novo. На 6 ноември 2000 г. съдът признава жалбоподателя за виновен за предумишлено убийство и го осъжда на доживотен затвор без право на замяна.
Жалбоподателят повдигнал оплакване, че е нарушено неговото право да бъде съден в разумен срок или освободен по време на наказателното производство.
Съдът припомня, че има приемлив период през който основанията за подозиране на задържано лице в извършване на престъпление са основателни и това е условие sine qua non за редовността на задържането, но след изтичане на определено време, това не е достатъчно. Съдът в този случай трябва да установи, дали другите мотиви приети от съдебните власти са продължавали да оправдават лишаването от свобода. Когато те се окажат „необходими” и „достатъчни”, той търси в допълнение, дали компетентните национални органи са употребили „особено старание” да продължат процедурата (Labita с/у Италия [GC], no 26772/95, §§ 153, ЕСПЧ 2000-IV).(§44)
Съдът констатира, че националните власти са се основавали единствено върху презумпцията, че временното задържане е оправдано, когато става дума за тежко престъпление, освен ако заинтересованият не успее да установи, като му е възложена доказателствената тежест, че е изключена всяка опасност да се укрие, да затрудни следствието или да извърши ново престъпление, за да отхвърлят първите молби на жалбоподателя. В последствие, Софийският градски съд е посочил опасността от укриване и възпрепятстване на следствието, престъпното минало на жалбоподателя и декларацията, че е решен да избегне наказателни преследвания, която той е направил пред експерти психиатри.
Властите не са действали с необходимата бързина, докато жалбоподателят не е разполагал с никаква възможност, която да забави развитието на процедурата и освен това, не е показал особено възпрепятстващо поведение. Освен това, не се отбелязва никакво специфично обстоятелство, което би могло да оправдае задържането на жалбоподателя за толкова дълъг период. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 5§3.
По повод молби за промяна на мярката за неотклонение през 2000 г. Съдът констатира, че СГС и Софийският апелативен съд не са ги разгледали по същество и са ги отхвърлили на формално основание – като просрочени. Тъй като Правителството не е дало никакъв аргумент, който да обясни този пропуск, Съдът намира, че член 5 § 4 от Конвенцията не е бил спазен.