Agro Frigo OOD v. Bulgaria(Application no 39814/12 )
Жалбата е депозирана от „Арго Фриго“ ООД, което през 2006 г. кандидатства за безвъзмездна финансова помощ, финансиране по програмата „Сапард“, но проектът му е отхвърлен. Директорът на Държавен фонд „Земеделие“ се аргументира, че искането не отговаря на изискуемите условия и не е подкрепено със съответните документи. Този отказ е оспорен в съда, който отменя административния акт през март 2008 г. с мотива, че проектът отговаря на всички условия на програмата и е придружен със съответните документи. Решението е оставено в сила от Върховния административен съд през декември същата година.
През декември 2009 г. Фондът уведомява дружеството, че сключването на договори от Фонда за крайни бенефициенти по САПАРД е прекратено през октомври 2007 г. след приемането на България за член на ЕС на 1 януари 2007 г. (тъй като програмата е свързана с предприсъединителните фондове)
През 2010 г. дружеството предявява иск по чл. 1 от ЗОДОВ срещу Фонда, претендирайки обезщетение за имуществени вреди в размер 5 587 998 лева (лева), съответстващо на субсидията, която би получило, ако беше одобрено искането му за инвестиране по програмата, както и обезщетение за пропуснати ползи от неполучени наеми и лихви върху двете главници. С решение от 15 ноември 2010 г. АССГ отхвърля исковите претенции, приемайки, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между отказа на Директора на Фонда от декември 2009 г. и претендираните вреди, защото няма гаранции, че дружеството би получило исканата субсидия. Това решение е отменено от ВАС през април 2011 г.Той уважава исковите претенции, като присъжда и лихви на стойност от 717 811 лв. Според мотивите на съда отказът, съдържащ се в писмото от 10 декември 2009 г., е бил нищожен, тъй като противоречи на предишното окончателно съдебно решение, с което е установено, че заявлението на дружеството жалбоподател за субсидия отговаря на съответните критерии – заключение, което е задължително за Фонда. Отказът на последния от 10 декември 2009 г. се основава на факта, че съответният срок за разглеждане на заявлението за субсидия е изтекъл, но това не е по вина дружеството жалбоподател. Ако беше сключен договорът за предоставяне на търсената субсидия, вместо да я откаже с решението от 18 август 2006 г. (което впоследствие е било отменено), дружеството е щяло да получи субсидия. Оттук произтича и неговата щета. На 17 май 2011 г. дружеството жалбоподател получава изпълнителен лист срещу Фонда за присъдените му суми.
През юни 2011 г. министърът на финансите, действащ от името на държавата, депозира искане за отмяна на решението на Върховния административен съд на осн. чл. 245 и 246 от АПК(съгласно посочените текстове всяко трето лице, което е засегнато от влязлото в сила решение и то има неблагоприятен ефект върху него, може да поиска отмяната му, ако не е участвало в производството). В молбата е посочено, че плащанията по САПАРД вече са спрени и обезщетението, присъдено на дружеството жалбоподател, трябва да бъде изплатено от държавния бюджет, което означава, че държавата е била засегната от спорното решение, макар че не е била призована да вземе участие в производството. Наред с това е отбелязано, че са настъпили нови обстоятелства, а съдът не е взел предвид в основното производство оспорените договори за наем, представени от дружеството. Тъй като съответните правила изискват дружеството кандидат да получи субсидия едва след като завърши проекта си, в случая то не е доказало, че разполага с финансовите ресурси, за да го направи.
С решение от 20 декември 2011 г. Върховният административен съд уважава молбата на министъра, отменя предишното си решение, възобновява производството и го връща на АССГ за ново разглеждане от друг състав. В мотивите си ВАС, след анализ на Споразумението между Република България и Комисията на Европейската общност за изменение на годишната финансова програма за 2006 г. относно САПАРД приема, че макар искът да е предявен срещу Фонда, при положение че финансирането по програмата е спряно, сумата за обезщетението за вреди би следвало да се изплати от държавния бюджет. Ето защо оспореното решение засяга пряко държавата и е неблагоприятно за нея. Следователно, заключава ВАС, налице са предпоставките, визирани в чл. 246, ал. 1 от АПК.
При повторното разглеждане на делото исковите претенции са отхвърлени от националните съдилища. Те приемат, че няма пряка причинно-следствена връзка между отказа на Фонда да предостави субсидия и твърдяните вреди, тъй като за да се претендира изплащането им, дружеството трябва да е доказало, че то е направило предвидената инвестиция. То обаче не е изградило със собствени финансови средства селскостопанския пазар, който е планирало. Освен това някои от документите, които са били представени в подкрепа на молбата за субсидия, е било установено, че са фалшифицирани или нищожни.
Съдът намира, че повдигнатите оплаквания по чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1 са допустими.
Що се отнася до преценката им по същество, той отбелязва, че един от основните аспекти на върховенството на закона е принципът на правната сигурност, който изисква, когато съдилищата окончателно са решили даден въпрос, тяхното решение да не подлежи на оспорване. В настоящия случай ВАС е действал съобразно разпоредбите на националното законодателство, допускащи преразглеждането на спор поради засягане правата на трета страна. Съдът констатира, че защитата на правата и законните интереси на такива трети страни по принцип може да представлява основателна причина, обосноваваща отмяната на окончателно решение, без да е в противоречие с принципа на правната сигурност ( Protsenko v. Russia, no. 13151/04, §§ 32‑34, 31 July 2008, and Karen Poghosyan v. Armenia, no. 62356/09, § 47, 31 March 2016).
Съдът приема констатацията на вътрешния съд, че са били налице предпоставките за отмяна на влязлото в сила решение, уредени в член 246 от АПК . Той отбелязва, че действително, действайки като Агенция САПАРД, Фондът е изплащал средства на Европейския съюз и че поради закриването на програмата претендираната вреда, нанесена на дружеството жалбоподател в обжалваното решение от 15 април 2011 г., би следвало да се изплати от държавния бюджет. По този начин изглежда, че държавата, представлявана от министъра на финансите – органът, отговарящ за управлението на държавния бюджет, наистина е била „неблагоприятно засегната“ от посоченото решение.
Освен това Съдът отбелязва, че след повторното разглеждане на делото на дружеството жалбоподател вътрешните съдилища са отхвърлили иска за обезщетение въз основа на елементи, които не са били установени преди това, а именно: надеждността на дружеството жалбоподател в молбата му за субсидия, наличието на документи, които са били подправени или са били нищожни. По този начин изглежда, че повторното разглеждане легитимно е послужило на целта за поправяне на предишна съдебна грешка. Освен това при преразглеждане на иска за обезщетение на дружеството жалбоподател националните съдилища са стигнали до заключението, че не съществува пряка причинно-следствена връзка между претендираните от него вреди и невъзможността на Фонда да предостави субсидия. По-специално е било отбелязано, че субсидия може да бъде изплатена само след като фирмата-заявител сама направи планираната инвестиция и изгради селскостопанския пазар, но това не е било направено. Съдът не констатира причина, поради която да приеме, че тези заключения противоречат на член 6 § 1 от Конвенцията.
С оглед на гореизложеното, Съдът достига до извода, че възобновяването на производството и отмяната на съдебното решение от 15 април 2011 г. е била необходима поради обстоятелства със съществен и убедителен характер, както се изисква от съдебната му практика и че тя не е довела до нарушаване принципа на правната сигурност. Поради това не е установено нарушение на чл.6§1.
Съдът не установява нарушение и на чл. 1 от Протокол 1.
