Aneva and Others v. Bulgaria (applications nos 66997/13, 77760/14 et 50240/15), 6 Avril 2017
/по отношение на третата жалба не е установено нарушение/
Решението е постановено по три самостоятелни жалби, по всяка от които един от двамата родители е ограничен или не успява да осъществява контакти с детето си, макар и да има постановено съдебно решение по отношение режима на взаимоотношенията между тях.
Първата жалба е депозирана от името на майката и на детето й, което след една от срещите с баща си в началото на 2005 г., не е върнато на майката, на която са поверени родителските права като привременни мерки в хода на бракоразводен процес. Нейните опити да бъде изпълнено това съдебно решение се оказват безуспешни въпреки образуваното изпълнително производство и действията на съдебния изпълнител. Бракоразводното дело приключва с окончателно решение през 2008 г., по силата на което родителските права са предоставени на майката. То също не е изпълнено поради отказа на бившия съпруг да върне детето обратно на майката. Образуваното срещу него наказателно производство приключва с освобождаването му от наказателна отговорност и осъждането му по чл. 78а НК. В следващите години усилията на съдебния изпълнител и социалните работници да приведат в действие съдебното решение се оказват безуспешни поради отказа на детето да се върне при майката.
Втората жалба е от майка, на която са предоставени родителските права като привременни мерки по отношение бащата на детето й, след като те двамата се разделят. В онзи период детето е на 5 години и то изразява желанието си да живее при майката, но да се вижда и с двамата родители. В началото на септември 2011 г. бащата не връща детето след поредната им среща. Опитът на майката да го убеди да й даде детето след като отива в дома му, приключва с обиди, упражняване на сила и прогонването й от жилището. С окончателно съдебно решение съдът предоставя родителските права на майката през октомври 2012 г. За пръв път тя вижда детето си едва през януари 2013, на която присъстват социални работници и съдебен изпълнител. Детето постепенно се отпуска и започва да разказва за себе си и за училището. На следващите срещи обаче то се държи резервирано и отказва да контактува с майката, както и да вземе подаръците й. Психолози констатират, че детето се въздържа да покаже отношението към майката поради страх от отношението на бащата и желание да получи одобрението му. Констатирано е, че детето страда от синдрома на родителското отчуждение. Препоръчаните психологически консултации за период от 6 месеца са преустановени поради отказа на бащата да сътрудничи. В целия този период жалбоподателката прави опити чрез съдебния изпълнител да задължи бащата да й предаде детето или поне да се среща с него в присъствието на социален работник. В последния по време социален доклад от пролетта на 2015 г. е отбелязано, че детето е психологически зависимо от баща си и той го манипулира в отношенията към майката, което е вредно за самото дете. Изразено е становище, че е необходимо да се работи с бащата, за да се съгласи да сътрудничи.
През юли 2013 г. бащата сезира районния съд от името на детето с искане да бъде издадена ограничителна заповед срещу майката, която оказвала психологически тормоз върху него и то изпитвало страх и безпокойство, че тя можела да го срещне на улицата и да го отвлече. Съдът отхвърля искането и констатира, че майката е била в правото си да предприеме мерки за изпълнение на съдебното решение в найна полза. Съдът заключава, че благополучието на детето е в риск в резултат на продължаващата открита неприязън между родителите и постановява, че копие от съдебното решение трябва да бъде изпратено до социалните служби с цел да предприемат съответните мерки.
След развода си с майката на детето жалбоподателят по третата жалба получава правото да се среща с него два пъти в месеца и веднъж в годината за един месец по време на ваканцията. Според твърденията му тези негови контакти периодично са възпрепятствани от майката, което е документирано от съответни декларации на свидетели. За неизпъление на съдебното решение съдебният изпълнител налага глоба на майката.
Съдът намира, че оплакванията и по трите жалби са по повод неспособността на властите да осигурят и гарантират поддържането на връзките между родителите и децата, които произтичат от позитивните задължения на държавата по чл. 8 от Конвенцията.
Съдът подлага на анализ най-напред случаите по първите две жалби, а самостоятелно разглежда оплакванията по третата жалба
Той взема под внимание обстоятелството, че и към настоящия момент родителските права върху децата са възложени на майките по първите две жалби. Това за съда е знак, че националнине съдилища след цялостна преценка на всички фактори са решили, че в най-добрия интерес на детето е да бъде отглеждано от майката. Но жалбоподателките не са били в състояние да упражняват пълноценно родителските си права за дълги периоди от време (по първата жалба от 2005, втората жалба – от 2010 г.), макар и да са положили усилия да задействат съответните производства по изпълнение на решенията на съда. Съдът отбелязва и това, че след образуване на изпълнителните дела всички случаи, в които е била проваляна срещата между родителя и детето, са в резултат на поведението на другия родител и тогава съдебният изпълнител се е задоволявал само с отлагане на изпълнението. Ситуациите и по двете жалби са белязани от ясна липса на сътрудничество от страна на другия родител, който системно нарушавана усилията на властите да се съберат децата с техните майки. Изправени пред непрекъснати възражения от страна на другия родител, съдебните изпълнители са насрочвали други срещи през няколко месеца, които предварително са били планирани и властите не са дали никакво обяснение, за да оправдаят забавянето. Но в случаи като тези бързината на прилагане на подобни мерки осигурява нейната адекватност и ефективност именно в ранните етапи на разделянето на детето от родителя. Съдът намира, че такива производства следва да бъдат провеждани като се проявява особено усърдие. Продължителните изпълнителни производства са имали безспорно негативно въздействие върху възможността на жалбоподателките да заживеят заедно с децата си. Макар че неизпълнението на подобно решение да е санкционирано с глоба, приложените санкции (в случая на първата жалбоподателка три пъти, в случая на втората – два) очевидно те не са изиграли своя сдържащ ефект. Относно другата възможност за съдебния изпълнител – да търси съдействието на полицията, Съдът констатира, че и в двата случая на жалбоподателките то е било неефективно. Колкото до ролята на социалните служби и психолозите, Съдът констатира, че те подготвят доклади с изводи и препоръки, които нито е проследявано дали са изпълнявани, нито съответните органи са предприели действия, с оглед да изпълнят позитивните си задължения – да бъдат подготвени децата, за да възприемат другия родител, от когото са се отчуждили.
Що се отнася до предвидената възможност за наказателна отговорност за неизпълнение на съдебно решение, Съдът констатира, че тя няма възпиращо действие поради ниския размер на предвидените санкции и възможността да се приложи института на освобождаванвето от наказателна отговорност. Макар и да не е желателно да бъдат използвани принудителни мерки в контекста на грижите за деца, отбелязва Съдът, санкциите не следва да бъдат изключвани в случаи на неправомерно поведение на родител. Той наред с това констатира, че действията на самите жалбоподателки не са били насочени единствено към производство по предаване на децата, те са проявявали търпение и гъвкавост и са били водени от грижа за децата (за разлика от ситуацията в Mihailova v. Bulgaria, no. 35978/02, § 92, 12 January 2006)
Съдът констатира, че в определени периоди от време децата са били склонни да заживеят с другия родител, а в други, че са отказвали и че тази промяна в позицията им се дължи на постепенното им отчуждаване, а тази ситуация е предизвикана от другия родител. Но той подчертава, че не е негова задача да замества националните органи при преценката какви конкретни мерки да предприемат с оглед обстоятелствата ( в същия смисъл – Zavřel v. theCzech Republic, no. 14044/05, § 52, 18 January 2007; в противопол. см. – Krasicki v. Poland, no. 17254/11, § 93).Предприетите от властите мерки нито са довели до връщането на децата, нито – до установяването на някакъв смислен контакт с оглед възстановяване на отношенията между тях. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 8 в случаите на първите трима жалбоподатели.
По отношение на четвъртия жалбоподател (по третата жалба) съдът констатира, че той не е представил в пълнота всички факти, подкрепени със съответните документи. Наред с това е констатирано, че за разлика от предходните жалбоподателки той дълги периоди от време въобще не е търсил контакт с дъщеря си, а в други случаи е искал срещи на места, които не са посочени в решението и са били неподходящи за нея с оглед възрастта й. Освен това жалбоподателят се е опитвал да установи контакт с детето не в дните, определени в съдебното решение и е настоявал пред съдебния изпълнител последният незабавно да му предаде детето или да наложи глоба на майката. За някои от случаите, в които той не се е видял с детето си, не може да бъде приписана вина или бездействие от страна на властите, тъй като той само ги е информирал, че не е успял да установи контакт, а провалът за подобна среща не е в резултат на неефективно сътрудничество от тяхна страна. От своя страна, вместо да се съобрази с препоръките на социалните служби и да проявява усилия, за да се среща с детето си редовно, жалбоподателят отказва да приеме присъствието на майката по време на тези срещи. След преценката на всички доводи Съдът намира, че в конкретния случай не може да се приеме, че властите не са действали своевременно и по подходящ начин, за да му гарантират упражняването на родителски права и намират, че оплакването по чл. 8 е неоснователно.
Съдът не намира основание да се произнесе самостоятелно по оплакването по чл. 13.
