Angel Vaskov Angelov c. Bulgarie (requête n° 34805/02), 25 mars 2010
На 25 април 1998 г., около 4 часа сутринта, не далеч от автогарата в Русе, жалбоподателят бил арестуван от полицейски патрул докато носел предното стъкло на автомобил. Задържането му продължило до 28 април 1998 г. Заинтересованият посочва в жалбата, че трима от полицаите в участъка, включително и този, който е бил натоварен да разследва предполагаемата кражба на стъклото, са му нанесли удари с тъп предмет с цел да изтръгнат самопризнания от него. В крайна сметка той признал за кражбата на предното стъкло.
На 28 април 1998 г., след освобождаването си от полицейския участък, жалбоподателят е прегледан от съдебен лекар, който изготвя експертиза и описва в нея редица хематоми по тялото на жалбоподателя, като заключава, че те може да са получени по начина, описан от жалбоподателя. На следващия ден той подава жалба до военната прокуратура в гр. Варна за това, че е малтретиран от полицаи, чиито имена посочва. Няма данни да са предприемани действия по тази жалба. Въз основа на внесения срещу жалбоподателя обвинителен акт за извършената кражба е образувано наказателно производство пре Русенския районен съд. На заседанието от 3 април 2001 г. жалбоподателят дава показания, че самопризнанията, направени по време на предварителното разследване, са изтръгнати от него със сила по време на задържането му от полицаи. По негово искане районният съд назначава съдебно-медицинска експертиза. Съдебният лекар повтаря констатациите, съдържащи се в освидетелстването от 28 април 1998 г., според които жалбоподателят е претърпял няколко удара с тъп предмет и че не става дума за самонараняване.
С присъдата от 3 май 2011 г. районният съд в Русе признава жалбоподателя за виновен за кражбата на предното стъкло и го е осъжда на три години лишаване от свобода. В мотивите към присъдата съдът отстранява самопризнанията на жалбоподателя, получени след задържането му и не ги взема предвид при установяване на фактите.
На 3 октомври 2002 г. жалбоподателят сезира районната прокуратура в Русе с искане да се започне наказателно преследване срещу полицай Б.С., който е провел разпитите по време на задържането му от 25 до 28 април 1998 г. На 18 октомври 2002 г. жалбата на жалбоподателя е препратена на военната прокуратура във Варна. В доклада си, изпратен на 21 март 2003 г. до военния прокурор, началникът на полицейското управление уточнява, че жалбоподателят е бил задържан от полицай И.Д. и че полицай Б.С., който починал междувременно, действително е разпитал жалбоподателя скоро след задържането му. Докладът отрича всякаква употреба на физическа сила по отношение на жалбоподателя. Въз основа на този доклад и след като се е запознава с документите, съдържащи се в наказателната преписка на жалбоподателя, включително и с медицинската експертиза от 3 май 2001 г. , военният прокурор на Варна отказва с постановление от 27 март 2003 г. да образува наказателно преследване срещу участвалите полицаи. С постановление от 12 май 2003 г. военноапелативният прокурор връща делото за допълнително разследване. През януари и май 2004 г. жалбоподателят се обръща на два пъти към военноапелативния съд, за да се оплаче от пасивността на военния прокурор във Варна, който все още не бил провел следствените действия, посочени в постановлението от 12 май 2003 г. на по-горестоящия прокурор. С постановление от 20 август 2004 г. военният прокурор във Варна отказва да образува наказателно преследване срещу въпросните двама полицаи. Той счита, че събраните показания не позволяват да се направи заключение, че телесните повреди на жалбоподателя са причинени от полицейските служители. Освен това, аргументът на жалбоподателя, че самопризнанията му са били изтръгнати със сила, вече е бил взет предвид в рамките на наказателното преследване срещу него и отхвърлен от съда.
Съдът счита, че в конкретния случай той трябва да извърши своя собствена оценка на фактите въз основа на доказателствата, с които разполага, и спазвайки установените правила от съдебната практика в това отношение, тъй като наказателното преследване срещу обвинените в насилие полицаи е било прекратено без да бъде обект на независима и пълна преценка от страна на вътрешните съдилища.
Той отбелязва преди всичко, че жалбоподателят е представил медицинското свидетелство от 28 април 1998 г., което е било изготвено в деня на освобождаването му от 1-во районно полицейско управление в Русе. В този документ, чието съдържание не е оспорено от държавата ответник, се описват следи от силни удари, нанесени с тъп предмет по раменете и гърба на засегнатия.
Съдът счита, че доказателствата, посочени по-горе, потвърждават тезата на жалбоподателя, според която спрямо него е използвана физическа сила през периода на задържането му Той счита, освен това, че поради интензивността на използваната в случая сила, която се потвърждава от следите, оставени върху тялото на заинтересования, ефектът от претърпяното от него малтретиране надвишава прага на сериозност за прилагане на член 3 от Конвенцията и се свежда до нечовешко и унизително отношение.
Съдът констатира, че Правителството не е представило никакъв аргумент, за да обясни произхода на телесните повреди на жалбоподателя, които са били установени в деня на неговото освобождаване от полицейския участък. С оглед на това той установява нарушение на чл. 3, тъй като жалбоподателят е претърпял нечовешко и унизително отношение от страна на полицията.
Съдът отбелязва, че не е в състояние да установи дали прокуратурата е отказала да образува преписка по оплакванията на жалбоподателя в жалбата, депозирана на 29 април 1998 г. Той констатира обаче, че е установено, че жалбоподателят е изложил твърдения за малтретиране по време на разглеждането на делото му пред първоинстанционния съд. От датата, на която е изслушана съдебно-медицинската експертиза – 3 май 2001 г. , вътрешните власти са били изправени пред достатъчно ясни данни, които са давали основание да се предположи, че жалбоподателят е претърпял унизително отношение от страна на полицията. Съдът отбелязва освен това, че тези данни са били годни да събудят подозрения относно извършването на престъпление от страна на уличените от жалбоподателя полицаи.
Нито районният съд, нито прокурорът, който е участвал в процеса срещу жалбоподателя, са счели за необходимо да сезират военния съд. Съдът счита, че това пасивно отношение от страна на първоинстанционната съдебна инстанция и прокуратурата подлежи на критика. Така, едва след подаването на втората жалба на жалбоподателя, от 3 октомври 2002 г., военният съд е образувал разследване въз основа на оплакванията, или почти четири години и половина след въпросните събития. Съдът счита, че това закъснение автоматично е намалило значително шансовете за успех на разследването.
Съдът констатира освен това, че разследването е било много бавно, като забавянията в разследването се дължат на поведението на военния прокурор от Варна. Той е е счел, че данните по случая не му позволяват да направи заключение, че телесните повреди са причинени от полицаите. Той е основал това заключение на показанията на двамата полицаи. Обаче, от една страна, техните показания не могат да бъдат приети като такива на безпристрастен свидетел, а, от друга страна, медицинските доказателства са показали, че на жалбоподателя са били нанесени удари с тъп предмет върху раменете и по гърба, с което би могло да се обясни това, че никой от разпитаните свидетели не е забелязал следи от насилие при разговорите си със заинтересования.
С оглед на горепосочените факти, заключението на военния прокурор, че нараняванията на заинтересования не се дължат на насилствените действия на полицаите, е неоснователно и прибързано.
Поради това Съдът установява нарушение на член 3 от Конвенцията и в неговите процесуални аспекти.
