Atanasova c. Bulgarie (Requête no 72001/01)решение от 2 октомври 2008 г.
/граждански иск в рамките на наказателен процес от жертва на ПТП/
На 13 януари 1992 г., жалбоподателката и още едно лице били ранени в пътен инцидент. Издаденото медицинско свидетелство на жалбоподателката доказва фрактура на пубиса, довела до артроза на левия ханш. На 16 юли 1993 г. водачът бил обвинен в причиняване на средни телесни повреди на повече от едно лице. На 16 май 1994 г. прокурорът изготвя обвинителния акт и изпраща делото на съда. В първото по делото заседание жалбоподателката била конституирана като граждански ищец и предявила искове за причинените й имуществени и неимуществени вреди. С присъда от 29 юни 1994 г. подсъдимият е признат за виновен и е осъден да заплати на жалбоподателката неимуществени вреди в размер на 100 хил./неден./лева. По жалба на подсъдимия присъдата е отменена и делото е върнато на стадия на досъдебното производство. Водачът бил отново изправен пред съда през март 2000 г. На 10 май 2000 г., жалбоподателката внася повторно иск за обезщетяване за вреди в размер на 8 000 нови лева На 11 май 2000 г. съдът отново връща делото на прокурора с мотива, че са допуснати няколко процесуални нарушения. На проведеното на 13 юли 2000 г. заседание жалбоподателката поддържа искането си за обезщетение и конституирането си като граждански ищец. С определение от същия ден районният съд в Монтана прекратява наказателното производство поради настъпването на абсолютната давност. Жалбоподателката обжалва съдебния акт поради това, че съдът не се е произнесъл по гражданския иск. Окръжният съд отменя определението в тази част и връща делото за разглеждане на гражданския иск. Районният съд прекратява производството с определение в закрито заседание, позовавайки се на съдебната практика на ВКС. Определението е оставено в сила от горните инстанции.
Съдът установява, че прекратяването на наказателното преследване е оставило ненакърнени гражданските претенции на жалбоподателката, която е можела да внесе иска си пред гражданските юрисдикции. Съдът подлага на анализ въпроса дали, въпреки факта, че жалбоподателката е разполагала с формалното право да внесе иска си пред гражданските съдилища, ситуацията, която описва, не е накърнила правото й на достъп до съд. Той отбелязва, че гражданският иск на жалбоподателката не е могъл да бъде разгледан поради погасяването на наказателното преследване с мотива за изтичането на погасителната давност за престъплението. Жалбоподателката се е възползвала от възможността, предоставена й от вътрешното законодателство, да встъпи като граждански ищец в наказателното производство и да поиска обезщетяване за вредите причинени от инцидента, на който е била жертва. И така, тя е имала законно основание да смята, че съдът ще се произнесе по това искане за обезщетение, независимо дали ще го уважат или отхвърлят. Единствено забавянето, с което наказателните власти са разгледали делото, в крайна сметка е довело до погасяването по давност на наказателното преследване и до невъзможността за жалбоподателката да получи произнасяне по искането си за обезщетение в рамките на наказателната процедура.
Съдът счита, че настоящото дело подига нов въпрос от гледна точка на правото на достъп до съд. Той изтъква, че, когато вътрешният правен ред предоставя възможност за жалба на страните, като например, депозирането на жалба и конституирането на граждански ищец, държавата е длъжна да следи те да се ползват от основните гаранции на член 6. Не може да се очаква, при обстоятелства като тези по казуса, от жалбоподателката да изчака наказателната отговорност на автора на престъплението, на което и била жертва, да се погаси по вина на съдебните власти, за да внесе след това, осем години след конституирането си в качеството на граждански ищец и повече от десет години след събитията, нов иск пред гражданските юрисдикции, за да поиска обезщетяване на вредите си. Съдът отбелязва, по-специално, че ангажирането на подобна процедура ще обуслови необходимостта от събиране отново на доказателствата, което, този път, ще бъде в тежест на жалбоподателката, и, че установяването на евентуалната отговорност на водача може да се окаже изключително трудно толкова време след събитията. С оглед на тези аргументи, Съдът счита, че жалбоподателката не е разполагала с ефективно право на достъп до съд и установява нарушение на чл. 6§1.
Съдът констатира, че процедурата е продължила почти осем години /от датата на конституиране на жалбоподателката като граждански ищец за пръв път/, без да е довела до решаване по същество на иска за обезщетяване за вреди на жалбоподателката. Той приема, че делото е представлявало известна сложност. Все пак, като се има предвид интереса на жалбоподателката, то е изисквало и известно усърдие от страна на властите. Съдът констатира определен брой закъснения в хода на процедурата, които са по тяхна вина. Съда счита, че продължителността на процедурата по делото не отговаря на изискването за „разумен срок“ в нарушение на член 6 § 1.
