Начало > Европейски съд по правата на човека, Забрана за изтезания, Нови решения > Българският съд не е проявил необходимото усърдие при допускането на екстрадиция

Българският съд не е проявил необходимото усърдие при допускането на екстрадиция

1 май, 2020

До този извод достига   Европейският съд в своето решение по делото  G.S. v. Bulgaria (Application no. 36538/17) от 4 април 2019 г., в което той постанови, че Бъ лгария би нарушила чл. 3 от Европейската конвенция, ако допусне екстрадирането на жалбоподателя в Иран поради опасността да бъде подложен на бой с пръчки.

Фактите

Жалбоподателят,  е грузински гражданин, роден през 1951 г. В момента е задържан в Софийския затвор до екстрадирането му в Иран по обвинение в кражба.

През декември 2016 г., когато пристига в България от Грузия, г-н Г.С. е задържан на летище София поради издирването му с  червена бюлетина от  официалния офис на Интерпол в Иран, издадена на  14 септември 2016 г.  Според   известието  на 24 юни 2016 г. той  и още едно лице са откраднали 50 000 евро  от чуждестранна обменна служба в Техеран. Другият съучастник е задържан, но жалбоподателят напуска страната същия ден. Съгласно чл.  656 от Иранския НК това  престъпление е  наказуемо с лишаване от свобода  от шест месеца до три години.

Жалбоподателят е задържан до получаване на официално искане за екстрадиция от иранските власти. То  постъпва през януари 2017 г. Процедурата пред   Софийския градски съд започва на 29 януари 2017 г., като са проведени 5 съдебни заседания, на които са представени и  изисканите  допълнителни доказателства от българските власти към  иранската страна за извършеното от жалбоподателя престъпление. Официалната информация, която е получена от там, е, че за това престъпление се предвижда наказание  лишаване от свобода до три години.  Адвокатт на  жалбоподателя   прави възражение, че България няма договор за правна помощ с Иран и поради това не следва да бъде уважавано искането за екстрадиция, както и че не е доказано безспорно както времето на извършване на престъплението, така и авторството от страна на жалбоподателя.   На 12 април 2017 г. Съдът уважава искането за екстрадиция, констатирайки, че то отговаря на всички формални изисквания,. Съдът отбелязва, че е допустимо да се действа и без договор за правна помощ на основата на фактическата реципрочност, както и че иранските власти са дали уверения, че лицето няма да бъде обект на изтезание или нечовешко отношение.  Определението на СГС е оставено в сила от Софийския апелативен съд на 9 май 2017 г., чийто акт е окончателен.

Непосредствено след това Европейският съд постановява на осн. чл. 39 от Конвенцията като привременна мярка жалбоподателят да не бъде екстрадиран до постановяването на решение по жалбата му, депозирана пред тази международна институция.

Оплакванията

Основното оплакване, повдигнато от жалбоподателя, е,че ако бъде изпълнено решението на българския съд за екстрадирането му в Иран, той ще бъде застрашен от третиране, което противоречи на чл. 3 от Европейската конвенция.

Приложимото право и релевантната информация за Иран

В решението на Съда е направен преглед на приложимото национално законодателство (Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест), в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Отбелязано е, че и в отменения НПК от 1974 г. също е имало подобни разпоредби, като Съдът се  позовава на две монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Наред с това е направен преглед на практиката на българските съдилища по тази категория дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са били спрени  след получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на изследване на релевантната ситуация в Иран по въпроса за прилаганите там наказания. Най-напред Съдът анализира различни източници, за да установи какво гласи точно разпоредбата на чл. 656, ал. 4 от НК, като сравнява текста на английски и на персийски, достъпен на официални сайтове. Така той установява, че в самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара.

Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които е от 2018 г.).

Наред с това той проучва доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. Констатирано е и че не всички случаи на телесни наказания са докладвани, като от наличната информация се установява, че в Иран около 148 престъпления се наказват с телесни наказания, включително и кражбата. Центърът за човешки права Abdorrahman Boroumand Center for Human Rights поддържа база данни за тези неприемливи практики, основана на официални източници, но информацията не се подава периодично и цялостно. Въпреки това от нея се установява, че средно на година има над 500 случая за използване на този вид наказание, което често се прилага за различни видове кражби и се изпълнява дори публично, като най-често е прилагано в Техеран. В решението има позоваване на доклад от 2017-2018 г. на Amnesty International и на Human Rights Watch за 2012 относно прилагането на този вид наказания по отношение на деца и за различни по вид провинения освен престъпления, както и за начина на изпълняване на този вид наказания.

В тази част на решението е представена и официалната позиция на Иранската държава по повод отказа й да се присъедини Конвенцията за забрана на изтезанията и нечовешкото отношение от 1984 г. на ООН.

Преценката за допустимост на оплакването

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал срзаконодателство (Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест), в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Отбелязано е, че и в отменения НПК от 1974 г. също е имало подобни разпоредби, като Съдът се  позовава на две монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Наред с това е направен преглед на практиката на българските съдилища по тази категория дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са били спрени  след получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на изследване на релевантната ситуация в Иран по въпроса за прилаганите там наказания. Най-напред Съдът анализира различни източници, за да установи какво гласи точно разпоредбата на чл. 656, ал. 4 от НК, като сравнява текста на английски и на персийски, достъпен на официални сайтове. Така той установява, че в самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара.

Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които е от 2018 г.).

Наред с това той проучва доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. Констатирано е и че не всички случаи на телесни наказания са докладвани, като от наличната информация се установява, че в Иран около 148 престъпления се наказват с телесни наказания, включително и кражбата. Центърът за човешки права Abdorrahman Boroumand Center for Human Rights поддържа база данни за тези неприемливи практики, основана на официални източници, но информацията не се подава периодично и цялостно. Въпреки това от нея се установява, че средно на година има над 500 случая за използване на този вид наказание, което често се прилага за различни видове кражби и се изпълнява дори публично, като най-често е прилагано в Техеран. В решението има позоваване на доклад от 2017-2018 г. на Amnesty International и на Human Rights Watch за 2012 относно прилагането на този вид наказания по отношение на деца и за различни по вид провинения освен престъпления, както и за начина на изпълняване на този вид наказания.

В тази част на решението е представена и официалната позиция на Иранската държава по повод отказа й да се присъедини Конвенцията за забрана на изтезанията и нечовешкото отношение от 1984 г. на ООН.

Преценката за допустимост на оплакването

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал срзаконодателство (Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест), в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Отбелязано е, че и в отменения НПК от 1974 г. също е имало подобни разпоредби, като Съдът се  позовава на две монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Наред с това е направен преглед на практиката на българските съдилища по тази категория дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са били спрени  след получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на изследване на релевантната ситуация в Иран по въпроса за прилаганите там наказания. Най-напред Съдът анализира различни източници, за да установи какво гласи точно разпоредбата на чл. 656, ал. 4 от НК, като сравнява текста на английски и на персийски, достъпен на официални сайтове. Така той установява, че в самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара.

Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които е от 2018 г.).

Наред с това той проучва доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. Констатирано е и че не всички случаи на телесни наказания са докладвани, като от наличната информация се установява, че в Иран около 148 престъпления се наказват с телесни наказания, включително и кражбата. Центърът за човешки права Abdorrahman Boroumand Center for Human Rights поддържа база данни за тези неприемливи практики, основана на официални източници, но информацията не се подава периодично и цялостно. Въпреки това от нея се установява, че средно на година има над 500 случая за използване на този вид наказание, което често се прилага за различни видове кражби и се изпълнява дори публично, като най-често е прилагано в Техеран. В решението има позоваване на доклад от 2017-2018 г. на Amnesty International и на Human Rights Watch за 2012 относно прилагането на този вид наказания по отношение на деца и за различни по вид провинения освен престъпления, както и за начина на изпълняване на този вид наказания.

В тази част на решението е представена и официалната позиция на Иранската държава по повод отказа й да се присъедини Конвенцията за забрана на изтезанията и нечовешкото отношение от 1984 г. на ООН.

Преценката за допустимост на оплакването

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал срзаконодателство (Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест), в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Отбелязано е, че и в отменения НПК от 1974 г. също е имало подобни разпоредби, като Съдът се  позовава на две монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Наред с това е направен преглед на практиката на българските съдилища по тази категория дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са били спрени  след получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на изследване на релевантната ситуация в Иран по въпроса за прилаганите там наказания. Най-напред Съдът анализира различни източници, за да установи какво гласи точно разпоредбата на чл. 656, ал. 4 от НК, като сравнява текста на английски и на персийски, достъпен на официални сайтове. Така той установява, че в самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара.

Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които е от 2018 г.).

Наред с това той проучва доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. Констатирано е и че не всички случаи на телесни наказания са докладвани, като от наличната информация се установява, че в Иран около 148 престъпления се наказват с телесни наказания, включително и кражбата. Центърът за човешки права Abdorrahman Boroumand Center for Human Rights поддържа база данни за тези неприемливи практики, основана на официални източници, но информацията не се подава периодично и цялостно. Въпреки това от нея се установява, че средно на година има над 500 случая за използване на този вид наказание, което често се прилага за различни видове кражби и се изпълнява дори публично, като най-често е прилагано в Техеран. В решението има позоваване на доклад от 2017-2018 г. на Amnesty International и на Human Rights Watch за 2012 относно прилагането на този вид наказания по отношение на деца и за различни по вид провинения освен престъпления, както и за начина на изпълняване на този вид наказания.

В тази част на решението е представена и официалната позиция на Иранската държава по повод отказа й да се присъедини Конвенцията за забрана на изтезанията и нечовешкото отношение от 1984 г. на ООН.

Преценката за допустимост на оплакването

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал срзаконодателство (Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест), в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Отбелязано е, че и в отменения НПК от 1974 г. също е имало подобни разпоредби, като Съдът се  позовава на две монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Наред с това е направен преглед на практиката на българските съдилища по тази категория дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са били спрени  след получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на изследване на релевантната ситуация в Иран по въпроса за прилаганите там наказания. Най-напред Съдът анализира различни източници, за да установи какво гласи точно разпоредбата на чл. 656, ал. 4 от НК, като сравнява текста на английски и на персийски, достъпен на официални сайтове. Така той установява, че в самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара.

Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които е от 2018 г.).

Наред с това той проучва доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. Констатирано е и че не всички случаи на телесни наказания са докладвани, като от наличната информация се установява, че в Иран около 148 престъпления се наказват с телесни наказания, включително и кражбата. Центърът за човешки права Abdorrahman Boroumand Center for Human Rights поддържа база данни за тези неприемливи практики, основана на официални източници, но информацията не се подава периодично и цялостно. Въпреки това от нея се установява, че средно на година има над 500 случая за използване на този вид наказание, което често се прилага за различни видове кражби и се изпълнява дори публично, като най-често е прилагано в Техеран. В решението има позоваване на доклад от 2017-2018 г. на Amnesty International и на Human Rights Watch за 2012 относно прилагането на този вид наказания по отношение на деца и за различни по вид провинения освен престъпления, както и за начина на изпълняване на този вид наказания.

В тази част на решението е представена и официалната позиция на Иранската държава по повод отказа й да се присъедини Конвенцията за забрана на изтезанията и нечовешкото отношение от 1984 г. на ООН.

Преценката за допустимост на оплакването

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал срзаконодателство (Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест), в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Отбелязано е, че и в отменения НПК от 1974 г. също е имало подобни разпоредби, като Съдът се  позовава на две монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Наред с това е направен преглед на практиката на българските съдилища по тази категория дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са били спрени  след получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на изследване на релевантната ситуация в Иран по въпроса за прилаганите там наказания. Най-напред Съдът анализира различни източници, за да установи какво гласи точно разпоредбата на чл. 656, ал. 4 от НК, като сравнява текста на английски и на персийски, достъпен на официални сайтове. Така той установява, че в самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара.

Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които е от 2018 г.).

Наред с това той проучва доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. Констатирано е и че не всички случаи на телесни наказания са докладвани, като от наличната информация се установява, че в Иран около 148 престъпления се наказват с телесни наказания, включително и кражбата. Центърът за човешки права Abdorrahman Boroumand Center for Human Rights поддържа база данни за тези неприемливи практики, основана на официални източници, но информацията не се подава периодично и цялостно. Въпреки това от нея се установява, че средно на година има над 500 случая за използване на този вид наказание, което често се прилага за различни видове кражби и се изпълнява дори публично, като най-често е прилагано в Техеран. В решението има позоваване на доклад от 2017-2018 г. на Amnesty International и на Human Rights Watch за 2012 относно прилагането на този вид наказания по отношение на деца и за различни по вид провинения освен престъпления, както и за начина на изпълняване на този вид наказания.

В тази част на решението е представена и официалната позиция на Иранската държава по повод отказа й да се присъедини Конвенцията за забрана на изтезанията и нечовешкото отношение от 1984 г. на ООН.

Преценката за допустимост на оплакването

Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него  и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва  да бъде обвиняван, че не е използвал срзаконодателство (Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест), в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Отбелязано е, че и в отменения НПК от 1974 г. също е имало подобни разпоредби, като Съдът се  позовава на две монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Наред с това е направен преглед на практиката на българските съдилища по тази категория дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са били спрени  след получена международна закрила.

В решението на Европейския съд е отделено голямо място на изследване на релевантната ситуация в Иран по въпроса за прилаганите там наказания. Най-напред Съдът анализира различни източници, за да установи какво гласи точно разпоредбата на чл. 656, ал. 4 от НК, като сравнява текста на английски и на персийски, достъпен на официални сайтове. Така той установява, че в самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара.

Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които е от 2018 г.).

Наред с това той проучва доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се  в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. Констатирано е и че не всички случаи на телесни наказания са докладвани, като от наличната информация се установява, че в Иран около 148 престъпления се наказват с телесни наказания, включително и кражбата. Центърът за човешки права Abdorrahman Boroumand Center for Human Rights поддържа база данни за те%

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
Коментарите са забранени.