На 4 април 2019 г. Европейският съд обяви своето решение по делото G.S. v. Bulgaria (Application no. 36538/17), в което постанови, че България ще наруши чл. 3 от Европейската конвениця, ако допусне екстрадирането на жалбоподателя в Ирак.Фактите
Жалбоподателят, е грузински гражданин, роден през 1951 г. В момента е задържан в Софийския затвор до екстрадирането му в Иран по обвинение в кражба.
През декември 2016 г., когато пристига в България от Грузия, г-н Г.С. е задържан на летище София поради издирването му с червена бюлетина от официалния офис на Интерпол в Иран, издадена на 14 септември 2016 г. Според известието на 24 юни 2016 г. той и още едно лице са откраднали 50 000 евро от чуждестранна обменна служба в Техеран. Другият съучастник е задържан, но жалбоподателят напуска страната същия ден. Съгласно чл. 656 от Иранския НК това престъпление е наказуемо с лишаване от свобода от шест месеца до три години.
Жалбоподателят е задържан до получаване на официално искане за екстрадиция от иранските власти. То постъпва през януари 2017 г. Процедурата пред Софийския градски съд започва на 29 януари 2017 г., като са проведени 5 съдебни заседания, на които са представени и изисканите допълнителни доказателства от българските власти към иранската страна за извършеното от жалбоподателя престъпление. Официалната информация, която е получена от там, е, че за това престъпление се предвижда наказание лишаване от свобода до три години. Адвокатт на жалбоподателя прави възражение, че България няма договор за правна помощ с Иран и поради това не следва да бъде уважавано искането за екстрадиция, както и че не е доказано безспорно както времето на извършване на престъплението, така и авторството от страна на жалбоподателя. На 12 април 2017 г. Съдът уважава искането за екстрадиция, констатирайки, че то отговаря на всички формални изисквания,. Съдът отбелязва, че е допустимо да се действа и без договор за правна помощ на основата на фактическата реципрочност, както и че иранските власти са дали уверения, че лицето няма да бъде обект на изтезание или нечовешко отношение. Определението на СГС е оставено в сила от Софийския апелативен съд на 9 май 2017 г., чийто акт е окончателен.
Непосредствено след това Европейският съд постановява на осн. чл. 39 от Конвенцията като привременна мярка жалбоподателят да не бъде екстрадиран до постановяването на решение по жалбата му, депозирана пред тази международна институция.
Оплакванията
Основното оплакване, повдигнато от жалбоподателя, е,че ако бъде изпълнено решението на българския съд за екстрадирането му в Иран, той ще бъде застрашен от третиране, което противоречи на чл. 3 от Европейската конвенция.
Приложимото право и релевантната информация за Иран
В решението на Съда е направен преглед на приложимото национално законодателство (Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест), в което са предвидени хипотези за недопустимост на екстрадицията при опасност от налагане на унизителни или нечовешки наказания. Отбелязано е, че и в отменения НПК от 1974 г. също е имало подобни разпоредби, като Съдът се позовава на две монографии на проф. А. Гиргинов, посветени на екстрадицията и на международната помощ по наказателни дела. Наред с това е направен преглед на практиката на българските съдилища по тази категория дела. Съдът отбелязва, че в два други случая на искания за екстрадиция от страна на Иран процедурите са били спрени след получена международна закрила.
В решението на Европейския съд е отделено голямо място на изследване на релевантната ситуация в Иран по въпроса за прилаганите там наказания. Най-напред Съдът анализира различни източници, за да установи какво гласи точно разпоредбата на чл. 656, ал. 4 от НК, като сравнява текста на английски и на персийски, достъпен на официални сайтове. Така той установява, че в самия текст на чл. 656, ал. 4 от НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара.
Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания (последният от които е от 2018 г.).
Наред с това той проучва доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. Констатирано е и че не всички случаи на телесни наказания са докладвани, като от наличната информация се установява, че в Иран около 148 престъпления се наказват с телесни наказания, включително и кражбата. Центърът за човешки права Abdorrahman Boroumand Center for Human Rights поддържа база данни за тези неприемливи практики, основана на официални източници, но информацията не се подава периодично и цялостно. Въпреки това от нея се установява, че средно на година има над 500 случая за използване на този вид наказание, което често се прилага за различни видове кражби и се изпълнява дори публично, като най-често е прилагано в Техеран. В решението има позоваване на доклад от 2017-2018 г. на Amnesty International и на Human Rights Watch за 2012 относно прилагането на този вид наказания по отношение на деца и за различни по вид провинения освен престъпления, както и за начина на изпълняване на този вид наказания.
В тази част на решението е представена и официалната позиция на Иранската държава по повод отказа й да се присъедини Конвенцията за забрана на изтезанията и нечовешкото отношение от 1984 г. на ООН.
Преценката за допустимост на оплакването
Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува. Поради това той не следва да бъде обвиняван, че не е използвал средство за защита, ако това се дължи на ситуация, доброволно създадена от властите (§73). Наред с това Съдът отбелязва, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично; при преценката дали то е било спазено е от съществено значение да се вземат предвид конкретните обстоятелства по случая.
Преценката на Съда по основателността на оплакването
По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.(§81) Основният въпрос според ЕСПЧ е да се прецени дали има сериозни основания да се приеме, че жалбоподателят би бил подложен на мъчения. Според Съда този въпрос има два елемента. Първият е дали предполагаемото престъпление, във връзка с което иранските власти искат екстрадицията на жалбоподателя, е действително наказуемо с бичуване. Вторият е дали за самия жалбоподател съществува реална опасност да получи такава присъда, която да бъде изпълнена. Доколкото информацията за физическото наказание, което може да бъде наложено съгласно чл. 656,ал.4 от иранския НК постъпва след приключването на процедурата пред българските съдилища, Съдът посочва, че той следва самостоятелно да извърши своята преценка относно наличието на двата елемента и ако екстрадицията още не е извършена, той да вземе предвид реалността на риска към момента на постановяване на решението. Той констатира, че макар в червената бюлетина да е цитирана нормата на чл. 656, ал.4, то текстът не е възпроизведен дословно и не е отбелязано, че освен лишаването от свобода се предвижда и бой с пръчки. Българските власти не са го проверили, доверявайки се на иранските си колеги, въпреки че както в английския му превод, така и във версията на персийски, която е публикувана на официални сайтове, е записано и наказанието за бой с пръчки до 74 удара.
Колкото до следващия елемент – относно реалния риск жалбоподателят да бъде подложен на мъчения, Съдът отбелязва, че българските съдилища са изходили от презумпцията за наличието единствено на наказание лишаване от свобода, макар че информацията, с която са разполагали, не е била достатъчна, за да им позволи да заключат, че няма да има реален риск жалбоподателят да бъде осъден и на бичуване, ако бъде екстрадиран в Иран. От своя страна, като се основава на цялата информация, събрана от много различни източници и доклади, Европейският съд достига да извода,че този риск е достатъчно установен, още повече че българското правителство не е представило никакви материали, за да разсее тези опасения, макар че е било в позиция да събере необходимата информация. Колкото до уверението на иранските власти, че жалбоподателят няма да бъде подложен на това наказание, то, според ЕСПЧ, не може да се счита за достатъчно, поне поради две причини. Първо, в искането за екстрадиция е пропуснато да се уточни, че чл. 656, алинея 4 от иранския НК предвижда не само лишаване от свобода, но и бичуване като вид наказание. Това поражда дълбоки опасения относно надеждността на информацията на иранските власти по този въпрос. На второ място, изглежда, че тези органи не считат бичуването и други форми на телесно наказание за нечовешко или унизително като се вземе предвид официалната им позиция по повод Годишния доклад на Комитета по човешки права на ООН от 2018 г., в която те заявяват, считат бичуването за легитимна форма на наказание, което е „тълкувано неправомерно от Запада като… унизително” . Според Съда очевидно Иран счита бичуването и други форми на телесно наказание за важен елемент от своя суверенитет и правна традиция
Съдът достига до извода, че решението за екстрадиране на жалбоподателя в Иран, ако бъде приложено, ще доведе до нарушение на член 3 от Конвенцията .Той обявява за допустимо оплакването относно опасността от подлагането му на наказание в противоречие с член 3 от Конвенцията, ако бъде екстрадиран на Иран. Приема, че ако се приложи решението за екстрадиране, би било налице нарушение на член 3 от Конвенцията поради възможното наказание, което го очаква там и решава да продължи да посочва на правителството съгласно член 39 от Правилника на Съда, че е желателно в интерес на правилното протичане на процедурата да не се екстрадира жалбоподателят до момента, в който това решение стане окончателно или до последващо разпореждане.
Решението на Европейския съд е образец и модел за това как би следвало да подхожда българският съд, когато е изправен да решава въпроси, свързани с искания на други държави за екстрадирането на лица, намиращи се на територията на България. Информацията, която е събрана и анализирана, за да се прецени правилно дали има опасност за живота и здравето на жалбоподателя, ако той бъде екстрадиран по искане на иранските власти, е публична, официална (както се вижда, цитирани са доклади на ООН, както и на международни правозащитни организации). Следователно, тя е била достъпна и за българската прокуратура, за Министерството на правосъдието, както и за българския съд. Но нито една от тези институции не е извършила самостоятелно проучване, а се е доверила на декларациите на иранската страна без да ги подложи на проверка.
Author
svmargaritova