/решение на Комитет/
На 25 март 2012 г. жалбоподателят и други привърженици на софийски футболен клуб заминават за Пловдив, за да присъстват на футболен мач. Според повдигнатото им впоследствие обвинение, при пристигането си те се спречкват с привърженици на местния противников клуб, хвърлят стъклени бутилки и камъни по минувачите. Полицията ги задържа и образува административно-наказателно производство по реда на Закона за опазване на обществения ред при провеждането на спортни мероприятия. Съставен е АУАН и е издадено наказателно постановление. На следващия ден преписката е внесена в районния съд в Пловдив, който с решението си намира, че жалбоподателят е извършил административно нарушение футболно хулиганство. Поради това му налага глоба в размер на 300 лв, задържане в поделенията на МВР за срок от 13 дни, както и едногодишна забрана да посещава спортни събития в България и в чужбина. Съгласно чл. 34 в редакцията му до 2018 г. това решение е окончателно (т.е. то не подлежи на обжалване). Веднага след постановяването му то е приведено в изпълнение, като жалбоподателят е преведен в затвора, където остава до 8 април 2012 г.
През септември 2012 г. жалбоподателят подава молба за възобновяване на производството, като се аргументира, то по своето естество представлява „наказателно обвинение“ срещу него и така е нарушето правото му на справедлив процес по член 6 § 1 от Конвенцията. Той се оплаква и от невъзможността да обжалва решението от 26 март 2012 г., като се позовава на решението на Конституционния съд от 4 май 2011 г. (с което аналогична норма за Указа за борба с дребното хулиганство е отменена). В решение от 22 октомври 2012 г. зам.-председателят на Върховния касационен съд отказва да образува повторно производство, посочвайки, че процедурите за спортно хулиганство съгласно Закона от 2004 г. не подлежат на възобновяване съгласно съответните разпоредби на Наказателно-процесуалния кодекс.В §§18-22 на решението е направен анализ на националната съдебна практика в периода 2012-2013 г. и е констатирано, че тя е противоречива. Някои съдилища приемат, че решението на КС не е относимо към делата за футболно хулиганство и съответно – не ги допускат до касационно обжалване, а други (основно СГС), приемат, че решението на КС следва да бъде взето под внимание и се произнасят по тях . През 2018 г. чл. 34 от закона е изменен и е предвидена възможност решенията на районните съдилища подлежат на касационно обжалване на основанията, предвидени в НПК.
Правителството оспорва допустимостта на жалбата поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, като твърди, че скоро след решението на КС от 4 май 2011 г. голяма част от съдилищата започнали да допускат до касация решенията на районните съдилища по Закона от 2004 г. Това възражение е оставено без уважение. По съществото на спора Съдът припомня своите предходни решения по делата Kamburov v. Bulgaria (no. 31001/02, 23 April 2009), Stanchev v. Bulgaria (no. 8682/02, 1 October 2009) and Zhelyazkov v. Bulgaria (no. 11332/04, 9 October 2012),в които установява нарушение на чл. 2 от Протокол 7 поради невъзможността да бъдат обжалвани решенията на районните съдилища за налагане на санкции по УБДХ. На първо място той отбелязва, че с оглед естеството на административното нарушение за дребно хулиганство и тежестта на потенциалните санкции, предвидени в УБДХ, включително лишаване от свобода, делата се отнасят до разглеждането на „наказателно обвинение“ по смисъла на член 6 § 1 от Конвенцията, което означава също, че член 2 от Протокол № 7 е приложим.На второ място, до 2011 г. тези решения не са подлежали на обжалване и на трето – в кслучая не става въпрос за маловажно престъпление (по смисъла на чл. 2§2 от Протокол 7, който предвижда изключение от правото на обжалване), след като предвидената санкция е лишаване от свобода. Близкото сходство между нормите на УБДХ и Закона от 2004 г., по който е санкциониран жалбоподателят, е констатирано и от националните съдилища. Независимо, че отделни съдебни състави са допускали до касационен контрол решенията на отделни съдилища, Европейският съд подчертава, че практиката не е била добре установена, а противоречива и припомня, че Конвенцията има за цел да гарантира защитата на правата ефективно и на практика,а не илюзорно и теоретично(виж наред с многото други Waite and Kennedy v. Germany [GC], no. 26083/94, § 67, ECHR 1999‑I, and Fırat v. Greece, no. 46005/11, § 41, 9 November 2017). Поради това той установява нарушение на чл. 2 от Протокол 7.
