Behar and Gutman v. Bulgaria (Application no. 29335/13), 16 february 2021
През януари 2006 г. жалбоподателите и шестнадесет други лица, както и шестдесет и шест неправителствени организации предявяват искове на осн. чл. 5 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗД/ срещу Волен Сидеров – лидер на политическа партия „Атака“. Те твърдят, че редица публични изявления, направени от него, представляват тормоз и подбуждане към дискриминация срещу роми, турци, евреи, католици и сексуални малцинства. Жалбоподателите посочват, че всеки от тях – като член на малцинство – е бил лично засегнат от тези изявления. В своята претенция те се позовават на чл. 32, ал. 1 от Конституцията, отбелязвайки че имат право на защита срещу посегателства върху тяхната чест, достойнство и добро име. Софийският районен съд /СРС/ разделя делото на осем отделни дела въз основа на специфичния вид дискриминация.
Делото на двамата жалбоподатели, които са от еврейски произход, е свързано с публикациите и изявленията на г-н Сидеров срещу евреите и Холокоста. Жалбоподателите се позовават по-конкретно на редица пасажи в две книги на г-н Сидеров – „Силата на мамона“, публикувана през 2004 г. и на второто издание на „Бумерангът на злото“ (2002 г.). В първото издание на книгата (публикувано също през 2002 г.), се оспорва Холокоста и авторът го нарича „измама“ – „… Тогава се появи зародишът на голямата измама, наречена „Холокост “- версията [на историята, според която] 6 000 000 евреи бяха обгазени и изгорени в пещите на концлагерите на Хитлер. … ”(стр. 169)
Наред с това жалбоподателите се позовават и на две речи на г-н Сидеров – едната на предизборен митинг на партия „Атака“ в Бургас на 22 юни 2005 г., на който той декларира, че неговите представители в Парламента няма да позволят България да се превърне в еврейска колония. Във втората реч, произнесена на първата сесия на новоизбрания парламент на 11 юли 2005 г., той издига лозунга, че България трябва да бъде за българите.
На 10 февруари 2009 г. СРС отхвърля иска на жалбоподателите. Той приема, че направените изявления от страна на г-н Сидеров не са целяли да накърнят тяхното достойнство или чест, или да създадат сплашваща враждебна и обидна среда. (решение от 10.02.2009 г. по гр.д. № 2855/06 на СРС). Това решение е обжалвано от жалбоподателите. Те посочват, че предвид фигурата му на политик и депутат, както и втори по получен брой гласове на президентските избори, ако г-н Сидеров не може да повлияе на общественото мнение със своите възгледи и изявления срещу малцинствата, то тогава никой не би могъл да го направи. Жалбоподателите се позовават и на практиката на Съда в Страсбург, че расистката и антисемитска реч и отричането на Холокоста не са защитени форми на изразяване.
С решение № 2935 от 20.12.2010 г. по гр.д. № 80/2010 г. СГС оставя в сила решението на СРС, възприемайки изцяло мотивите на първоинстанционния съд и приемайки, че не са налице съставните елементи на тормоз или подбуждане по смисъла на ЗЗД. С определение № 1215 от 15.11.2012 г. по гр. Д. № 533/2012 г., IV г. о. на ВКС не допуска до касация жалбата. В мотивите си той отбелязва, че понятията за тормоз и подбуждане към дискриминация са изчерпателно дефинирани в ЗЗД. Значението на съответните разпоредби е ясно, а жалбоподателите не са се позовали на противоречива съдебна практика по въпроса.
В мотивите на Европейския съд е направен анализ освен на правната рамка на българското законодателство,както и на практиката по приложението на ЗЗД, но така също и на съответните международни документи – Препоръка No. R (97) 20 от 1997 г. относно речта на омразата; констатациите от четвъртия доклад за България (публикуван през септември 2009 г., обхващащ периода 2004 – 2008 г.) на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността /ECRI/ , в който се отбелязва със загриженост, че една крайно дясна партия предприема яростни вербални атаки срещу етнически и религиозни малцинства. Подобни констатации има и в петия доклад за България (CRI(2014)36), публикуван през септември 2014 г., който обхваща периода между средата на 2008 и март 2014 г.
По повод допустимостта на жалбата от страна на правителството са изложени множество възражения, които не са приети от Съда.
По повод приложимостта на чл. 8 и чл. 14 Правителството изтъква възражения, че в случая оплакванията са необосновани, защото исковата претенция не била основана на някакви конкретни фактически обстоятелства и в този смисъл търсената на национално ниво защита не е следвало да се реализира по пътя на ЗЗД, а преди всичко чрез наказателното законодателство. Наред с това фактите по делото не попадали в предметния обхват на чл. 14 от Конвенцията, тъй като жалбоподателите не са претърпели никакви преки или косвени вреди в личната си сфера в резултат на изявленията на г-н Сидеров. Нито са изтъкнали подобни аргументи за това в националното производство.
Европейският съд започва анализа си с приложимостта на чл. 8. Той отбелязва, че въпросът в този случай е дали негативните публични изявления срещу една социална група могат да се разглеждат като засягащи „личния живот” на отделни членове на тази група до степен, която да задейства прилагането на член 8 от Конвенцията по отношение на тях. Този въпрос се отнася до компетентността на Съда ratione materiae, поради което е разгледан като въпрос за допустимост. В своя анализ Европейският съд се позовава на практиката си по редица дела от подобен характер (§§58-66). Той очертава основните принципи, от които изхожда, за да определи приложимостта на чл. 8. Съдът посочва релевантните фактори които се вземат под внимание, макар, че те не са изчерпателно изброени: а) характеристиките на групата (напр. нейния размер, степента на хомогенност, нейната особена уязвимост или история на заклеймяване и нейната позиция спрямо спрямо обществото като цяло), б) точното съдържание на негативните твърдения по отношение на групата (по-специално степента, до която те могат да предадат негативен стереотип за групата като цяло, и конкретното съдържание на това (в) формата и контекста, в които са направени изявленията, техния обхват (който може да зависи от това къде и как са направени), позицията и статута на техния автор и степента, в която те са могли да повлияят на основен аспект на идентичността и достойнството на групата. Съдът подчертава, че нито един от тези фактори няма предимство; взаимодействието на всички тях води до крайния извод дали е достигнато „определеното ниво“, изисквано съгласно стандартите, възприети в решението по делото Aksu v. Turkey [GC] (nos. 4149/04 and 41029/04, § 58), и „прагът на тежест“, установен по делото Denisov v. Ukraine [GC], no. 76639/11, §§ 112-114, 25 September 2018) и дали член 8 е приложим по този начин. Общият контекст на всеки случай – по-специално социалният и политически климат, преобладаващ по времето, когато са направени изявленията, също може да бъде важен фактор.
Връщайки се към конкретния случай, Съдът отбелязва, че изявленията на г-н Сидеров с оглед техния тон и начин на представяне са били с ярка антисемитска насоченост. Що се отнася до (по-специално) изявленията, които отричат реалността на Холокоста и го разглеждат като история, измислена като средство за финансово изнудване, Съдът и бившата Комисия неизменно възприемат подобни изявления като нападения срещу еврейската общност и като подбуждане към расова омраза, антисемитизъм и ксенофобия (Perinçek v. Switzerland [GC], no. 27510/08, § 227, ECHR 2015;както и по-новите Williamson v. Germany (dec.), no. 64496/17, § 26, 8 January 2019, и Pastörs v. Germany, no. 55225/14, §§ 39 and 48, 3 October 2019).
Едва ли може да се постави под съмнение, че всички тези изказвания представляват крайно негативни стереотипи, целящи да позорят евреите и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях.
С оглед на всички тези фактори, които в случая сочат в една и съща посока и се подсилват взаимно, Съдът приема, че изявленията, направени от г-н Сидеров и оспорени от жалбоподателите, са могли да окажат достатъчно въздействие върху чувството за идентичност на евреите в България и върху чувството за собствено достойнство и самочувствие на отделни евреи там, за да са достигнали „определено ниво“ (вж. Aksu, цитирано по-горе, § 58) или „праг на тежестта“ (вж. Денисов, цит. по-горе, §§ 112-14), което се изисква с оглед наличието на засягане на „личния живот” на жалбоподателите. Поради това Съдът приема, че член 8 от Конвенцията е приложим.Във връзка с този извод той достига до извода, че чл. 14 също намира приложение, тъй като той няма право на самостоятелно съществуване.
Що се отнася до възраженията, че жалбоподателите не били използвали най-ефективното средство за защита – иск пред КЗД, както и че не всички конкретни примери, изброени в исковата молба като фактори, удостоверяващи дискриминирането им, са били приложени към исковата молба (визира се книгата му „Властта на мамона“, както и речта пред митинга в Бургас те са отхвърлени, тъй като г-н Сидеров не е отрекъл авторството си на книгата, а речта на митинга в Бургас е била коментирана от СГС.
Така всички възражения по допустимост, направени от Правителството, са отхвърлени.
По съществото на спора Съдът констатира, че българските съдилища не са оценили по подходящ начин тона на изявленията на г-н Сидеров. Те са омаловажили ефекта им да заклеймяват евреите като група и да предизвикват омраза и предразсъдъци срещу тях и очевидно са ги възприели като не повече от част от легитимен дебат по въпроси от обществен интерес. С оглед на езика, използван от г-н Сидеров, и цялостната насоченост на неговото послание, лесно може да се види, че оспорените изявления в двете му книги са предназначени да осквернят евреите и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях; всички те повтарят стари антисемитски виждания, отричащи Холокоста .
Съдът подчертава, че ключовото съображение в настоящия спор е относителната тежест, която трябва да се отдаде на двете права – чл. 8 и чл. 10 – които по принцип имат право на еднакво зачитане в конкретните обстоятелства на всеки случай. Затова следва да се вземат под внимание конкретните аспекти на двете права, които се конкурират във въпросния случай, и необходимостта от преценка дали да се ограничи (или, в зависимост от случая, да се предостави защита) на всяко от тях. Националните власти имат свобода на преценка при извършването на тази оценка, но тяхното заключение може да бъде прието от Съда, само ако те са извършили преценка за пропорционалност в съответствие с критериите, определени в неговата съдебна практика.
Според тази съдебна практика изразяването по въпроси от обществен интерес по принцип има право на силна защита съгласно член 10 от Конвенцията, докато изразяването, което насърчава или оправдава насилието, омразата, ксенофобията или друга форма на нетърпимост, обикновено не може да претендира за защита (вж. Perinçek, цитирано по-горе, § 230, с допълнителни препратки).
Начинът, по който българските съдилища оценяват смисъла на изявленията на г-н Сидеров, се отразява върху начина, по който те балансират правото му на свобода на изразяване срещу правото на жалбоподателите на зачитане на личния им живот. Въпреки че са признали конкуренцията между тези две права, не може да се каже, че съдилищата са преценили правилно тяхното относително значение при конкретните обстоятелства.
Като придават значителна тежест на правото на г-н Сидеров на свобода на изразяване във връзка с изявленията, оспорени от жалбоподателите, и като омаловажават ефекта от тези изявления върху жалбоподателите като етнически евреи, живеещи в България, българските съдилища не са осигурили необходимия баланс в съответствие с критериите, заложени в практиката на Съда.
Като отказват да предоставят на жалбоподателите обезщетение по отношение на дискриминационните изявления на г-н Сидеров, националните власти не успяват да реагират адекватно на дискриминацията поради етническия произход на жалбоподателите и да спазят позитивното си задължение да осигурят зачитане на „личния“ живот ”.
Поради това Съдът установява нарушение на член 8 от Конвенцията, разглеждан във връзка с член 14.
