Budinova and Chaprazov v. Bulgaria (Application no12567/13), 16 february 2021
През януари 2006 г. жалбоподателите и шестнадесет други лица, както и шестдесет и шест неправителствени организации предявяват искове на осн. чл. 5 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗД/ срещу Волен Сидеров – лидер на политическа партия „Атака“. Те твърдят, че редица публични изявления, направени от него, представляват тормоз и подбуждане към дискриминация срещу роми, турци, евреи, католици и сексуални малцинства. Жалбоподателите посочват, че всеки от тях – като член на малцинство – е бил лично засегнат от тези изявления. Софийският районен съд /СРС/ разделя делото на осем отделни дела въз основа на специфичния вид дискриминация.
В своите искове жалбоподателите твърдят, че редица изявления, направени от г-н Сидеров в неговата телевизионна програма „Скат“,в интервюта, речи и книга, представляват тормоз и подбуждане към дискриминация срещу хора от ромски етнически произход. Жалбоподателите отправят искане съдът да разпореди на г-н Сидеров да спре подобни изявления, публично да се извини и да да бъде възстановено статуквото преди тези дейстивя. Те се позовават конкретно на негови изявления по телевизионната програма на партия „Атака“ от от 22 март, 25 май, 30 май,1 юни , 4 юни, 7 юни и 8 юни 2005 г. с тема „Цигански терор“; както и на редица други предавания на тази тема, а така също на речи на г-н Сидеров на предизборен митинг на партията в Бургас на 22 юни 2005 г.
И на на първата сесия на новоизбраният парламент на 11 юли 2005 г.и на извадки от книгата му „Българофобия“,публикувана в София през 2003г.
На 15 октомври 2008 г. Софийският районен съд отхвърля иска на жалбоподателите, приемайки, че изявленията на г-н Сидеров представляват правилно упражняване на правото му да изрази мнение, гарантирано от член 39 § 1 от Конституцията. Решението е обжалвано пред СГС. На 21 юни 2010 г. с решение № 2935 от 21.06.2010 г. по в. гр. д. № 2703/2010 г. Софийският градски съд оставя в сила решението на долната инстанция. Той постановява, че наличните доказателства не му позволяват да заключи, че оспорените изявления, описани в исковата молба, са подложили жалбоподателите на третиране, различно от това, предоставено на останалата част от населението, или са представлявали тормоз или подбуждане към дискриминация.
С определение № 972 от 08.08. 2012 г. по гр. Д. № 1672/2011 г. IV г. о. на Върховния касационен съд отказва да допусне жалбата за разглеждане. Той приема, че няма индикации, че е налице несъответстваща съдебна практика по въпросите, разглеждани по делото, или че са поставени специални въпроси, свързани с правилното прилагане на закона или неговото развитие.
В мотивите на Европейския съд е направен анализ освен на правната рамка на българското законодателство, както и на практиката на ВАС и ВКС, но така също и на съответните международни документи – Препоръка No. R (97) 20 от 1997 г. относно речта на омразата; констатациите от четвъртия доклад за България (публикуван през септември 2009 г., обхващащ периода 2004 – 2008 г.) на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността /ECRI/ , в който се отбелязва със загриженост, че една крайно дясна партия предприема яростни вербални атаки срещу етнически и религиозни малцинства. Подобни констатации има и в петия доклад за България (CRI(2014)36), публикуван през септември 2014 г., който обхваща периода между средата на 2008 и март 2014 г.
Европейският съд отхвърля всички възражения за недопустимост на жалбата, направени от Правителстовто, които са идентични с тези, формулирани срещу жалбата на Behar and Gutman v. Bulgaria (Application no. 29335/13, 16 february 2021)
По делото като amicus curiae са допуснати да дадат становище две неправителствени организации. Greek Helsinki Monitor,със седалище в Гърция, се позовава на практиката на Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация по въпроса дали могат отделни индивиди да се почувстват лично засегнати от обидни забележки, насочени срещу етническата или националната група, в която са членували. The European Roma Rights Centre (“ERRC”) обръща внимание на всеобхватната дискриминация срещу ромите в Европа, на тяхното социално положение в неравностойно положение и на широкото използване на расистка реторика по отношение на тях – по-специално от политиците. ERRC се позовава на Плана за действие от Рабат от 2012 г. „относно забраната за застъпничество на национална, расова или религиозна омраза, която представлява подбуждане към дискриминация, враждебност или насилие“ (A / HRC / 22/17 / Add.4).
По повод приложимостта на чл. 8 и чл. 14 Правителството изтъква възражения, че в случая оплакванията са необосновани, защото исковата претенция не била основана на някакви конкретни фактически обстоятелства и в този смисъл търсената на национално ниво защита не е следвало да се реализира по пътя на ЗЗД, а преди всичко чрез наказателното законодателство. Наред с това фактите по делото не попадали в предметния обхват на чл. 14 от Конвенцията, тъй като жалбоподателите не са претърпели никакви преки или косвени вреди в личната си сфера в резултат на изявленията на г-н Сидеров. Нито са изтъкнали подобни аргументи за това в националното производство.
Европейският съд започва анализа си с приложимостта на чл. 8. Той отбелязва, че негативните изявления на г-н Сидеров са били насочени към групата на ромите в България. Съдът отдавна е признал в своята практика нейното неравностойно и уязвимо положение и необходимостта от специалната им защита
Изявленията на г-н Сидеров според Съда преднамерено са били формулирани с подстрекателски термини, били са насочени да представят ромите в България като изключително склонни към престъпления и разврат. Те са били систематични и са се характеризирали с изключителната си опасност, тъй като общата насоченост на посланието му, предавано многократно, е било да се втълпи, че ромите са неморални социални паразити, които злоупотребяват с правата си, живеят на гърба на българското мнозинство, подложили са това мнозинство на системно насилие и престъпления и имат за цел да завладеят страната. Без съмнение това води до крайно негативни стереотипи, предназначени да оклеветят ромите в България и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях.
Предвид многото комуникационни канали, използвани от г-н Сидеров – телевизионни и радиопрограми, публични изказвания и книга – и честото повтаряне на основното му послание (особено в навечерието на парламентарните избори през юни 2005 г.) – може да се приеме, че изявленията му достигат до широка аудитория. Освен това той е бил добре позната фигура в българското общество и председател на тогавашна партия, която е била в посдем, а яростната му анти-ромска позиция изглежда е съставлявала основен компонент на политическото послание на неговата партия.
С оглед на всички тези фактори Съдът приема, че изявленията на г-н Сидеров са могли да окажат достатъчно въздействие върху чувството за идентичност на ромите в България и върху чувството за собствено достойнство и самочувствие на отделни роми, за да са достигнали „определено ниво“ (вж. Aksu, цитирано по-горе, § 58) или „праг на тежеста“ (вж. Denisov v. Ukraine [GC], no. 76639/11, §§ 112-14, 25 September 2018) , което се изисква с оглед наличието на засягане на „личния живот” на жалбоподателите. Поради това Съдът приема, че член 8 от Конвенцията е приложим. Във връзка с този извод той достига до извода, че чл. 14 също намира приложение, тъй като той няма право на самостоятелно съществуване.
Всички останали възражения за недопустимост на жалбата от страна на правителството са приети за неоснователни от Съда и са отхвърлени.
По съществото на спора Съдът припомня, че чл. 8 от Конвенцията създава позитивни задължения и че те могат да изискват приемането на мерки, предназначени да осигурят „зачитане на … личния живот“, дори в сферата на отношенията на индивидите помежду им (виж напр. X and Y v. the Netherlands, (Application no. 8978/80,26 march 1985), § 23; Von Hannover v. Grrmany(№ 2), (Applications nos. 40660/08 and 60641/08) § 98, 7 february 2012; и Aksu, § 59).
В Aksu (§§ 61 и 81), Съдът е приел във връзка с публични изявления, за които се твърди, че са създали отрицателни стереотипи към малцинствена етническа група (ромите в Турция), че тъй като тези изявления могат да се разглеждат като засягащи „ личния живот” на отделните членове на групата, държавата има позитивно задължение да им предостави обезщетение по повод направените изявления.
При изпълнението на това задължение националните власти обаче трябва да вземат предвид и правата на автора на изявленията по член 10 от Конвенцията. По този начин в такива случаи главният въпрос е: дали властите са постигнали подходящ баланс между правото на пострадалата страна на зачитане на нейния „личен живот“ и правото на автора на изявленията на свобода на изразяване. Ключовото съображение е относителната тежест, която трябва да се отдаде на тези две права (които по принцип имат право на еднакво зачитане) в конкретните обстоятелства за всеки случай. Затова следва да се вземат под внимание конкретните аспекти на двете права, които се конкурират във въпросния случай, и необходимостта от преценка дали да се ограничи (или, в зависимост от случая, да се предостави защита) на всяко от тях. Националните власти имат свобода на преценка при извършването на тази оценка, но тяхното заключение може да бъде прието от Съда, само ако те са извършили преценка за пропорционалност в съответствие с критериите, определени в неговата съдебна практика.
Според тази съдебна практика изразяването по въпроси от обществен интерес по принцип има право на силна защита съгласно член 10 от Конвенцията, докато изразяването, което насърчава или оправдава насилието, омразата, ксенофобията или друга форма на нетърпимост, обикновено не може да претендира за защита ( вж. Perinçek, цитирано по-горе, § 230). Дори изявленията, направени от членове на парламента, не заслужават малка защита, ако тяхното съдържание е в противоречие с демократичните ценности на системата на Конвенцията, тъй като упражняването на свободата на изразяване, дори в парламента, носи „задълженията и отговорностите“, посочени в член 10 § 2 (вж. Pastörs v. Germany, no. 55225/14, § 47, 3 October 2019) .
Съдът отбелязва, че тъй като изявленията, по отношение на които жалбоподателите искат обезщетение, са (както е видно от самите термини, използвани в тях) prima facie дискриминационни по отношение на ромите, в настоящия случай този анализ също трябва да бъде пречупен и през задълженията, произтичащи от чл. 14 от Конвенцията – по-специално във връзка със задължението за борба с расовата дискриминация, което включва дискриминация поради етнически произход. Съдът отбелязва, че не е негово задължение да коментира дали оспорените изявления представляват „тормоз“ или „подбуждане към дискриминация, преследване и расова сегрегация“ по смисъла на раздел 5 от Закона от 2003 г. и параграф 1 (1) от от допълнителните разпоредби, тъй като националните власти и преди всичко съдилищата трябва да тълкуват и прилагат вътрешното законодателство. Задачата на Съда е ограничена до преразглеждане на техните решения в светлината на изискванията на Конвенцията. В този случай не може да се твърди, че българските съдилища са оценили по подходящ начин нюансите на изявленията на г-н Сидеров. Те са омаловажили ефекта им да заклеймяват ромите в България като група, да предизвикват омраза и да създават предразсъдъци срещу тях и очевидно са ги възприели само като част от легитимен дебат по въпроси от обществен интерес Този подход обаче пренебрегва въпроса, че макар изразяването на мнение да може да засегне въпрос от обществено значение – като отношенията между етническите групи в дадена държава, той може в същото време да насърчава или оправдава омразата и нетърпимостта към някои от тези групи, и по този начин да нямат право на никаква или на много ограничена защита съгласно член 10 от Конвенцията (вж. например Pavel Ivanov v. Russia (dec.), no. 35222/04, 20 February 2007, № 35222/04, 20 февруари 2007 г., относно изявления за евреи в Русия, и Balsytė‑Lideikienė v. Lithuania, no. 72596/01, § 79, 4 November 2008г., относно изявления по отношение на евреи и поляци в Литва). С оглед на езика, използван от г-н Сидеров, и общата насоченост на неговото послание изявленията му надхвърлят легитимната част от публичния дебат за етническите отношения и престъпността в България. Подходът, по който българските съдилища оценяват смисъла на изявленията на г-н Сидеров, се отразява на начина, по който те балансират правото му на свобода на изразяване срещу правото на жалбоподателите на зачитане на личния им живот. Въпреки че са признали конкуренцията между тези две права, не може да се каже, че съдилищата са преценили правилно тяхното относително значение при обстоятелствата на настоящия случай. Като придават значителна тежест на правото на г-н Сидеров на свобода на изразяване във връзка с изявленията, оспорени от жалбоподателите, и като омаловажават ефекта от тези твърдения върху жалбоподателите като етнически роми, живеещи в България, българските съдилища не са осигурили необходимия баланс в съответствие с критериите, заложени в практиката на Съда.
Като отказват да предоставят на жалбоподателите обезщетение по отношение на дискриминационните изявления на г-н Сидеров, националните власти не успяват да реагират адекватно на дискриминацията поради етническия произход на жалбоподателите и да спазят позитивното си задължение да осигурят зачитане на „личния“ живот ”.
Поради това Съдът установява нарушение на член 8 от Конвенцията, разглеждан във връзка с член 14.
