чл.5§1 (незаконно лишаване от свобода)

Cаse of Lukanov v. Bulgaria (application no 21915/93)20 March 1997

На 1 юли 1992 г. Главният прокурор отправя искане до Народното събрание да разреши образуването на наказателно производство срещу жалбоподателя по подозрение за престъпление по чл. чл. 203 и 219, ал. 3 от Наказателния кодекс (НК). Подозренията били свързани  с участието му, като заместник министър- председател в периода от 1986 г. до 1990 г., във вземането на поредица от решения за предоставяне   помощи и заеми за определени развиващи се страни, в това число Никарагуа, Куба, Лаос, Кампучия, Афганистан, Ангола и Йемен. На 7 юли е гласувано решение, с което е снет имунитетът на жалбоподателя като народен представител, а на 9 юли му е повдигнато обвинение за горепосочените престъпления и по отношение на него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Адвокатът обжалва мярката за неотклонение пред ВКС, който обаче оставя жалбата без уважение, поради това, че като народен представител жалбоподателят представлява целия народ и като такъв опасността, за която е посочено в чл. 152, ал. 2 от НПК (да се укрие или да извърши друго престъпление) би могла да се осъществи и вероятността за това е по-голяма в сравнение със случай, при който обжалващият не е член на Народното Събрание. В следващите 5 месеца адвокатът на жалбоподателя многократно депозира молби за промяна на мярката за неотклонение до различните прокурорски инстанции, които са оставени без уважение. На 29 декември 1992 г.  Народното събрание отменя решението си от 7 юли 1992 г., с което   дава разрешение за задържането на жалбоподателя под стража. На 30 декември 1992 г. прокурорът постановява освобождаване на жалбоподателя под гаранция.

В своя доклад от 16 януари 1996 г. Комисията единодушно заключава, че е допуснато нарушение на чл. 5§1.

След смъртта на жалбоподателя на 2 октомври 1996 г. по изричното желание на вдовицата и двете му деца те са конституирани в процедурите пред Съда.

Европейският Съд подчертава, че централен въпрос в разглеждания случай е дали задържането  на жалбоподателя под стража от 7 септември до 30 декември 1992 г. е „законно“ по смисъла на чл. 5§1 от Конвенцията, включително дали той е бил извършен „в съответствие с процедури, предвидени от закона“. Той изтъква, че е  неоспорим фактът, че жалбоподателят, като член на българското правителство, е участвал при вземането на решенията за предоставяне на помощи и заеми на определени развиващи се страни, които решения стоят в основата на обвиненията срещу него. Съдът обаче отбелязва, че никоя от разпоредбите на Наказателния кодекс, посочени като основание за задържането – чл. чл. 201 до 203, 219 и 282 от НК, не посочва изрично или имплицитно, че се носи наказателна отговорност за участие във вземането на колективни решения от такова естество. Освен това, не е  приведено нито едно доказателство за това, че такива решения са били незаконни, т. е. че са противоречали на българската Конституция или на българското законодателство, или още по-точно – че решенията са били взети при превишаване на правомощията или в противоречие със закона за националния бюджет. В светлината на горното Съдът изтъква,          че не е убеден, че поведението, за което срещу жалбоподателя е било започнато наказателно производство, е съставлявало престъпление по българското право в съответния момент. „При тези обстоятелства Съдът не намира, че лишаването на жалбоподателя от свобода по време на дадения период е „законен арест“, осъществен „при обосновано подозрение за извършено престъпление“.(§45) Съдът не намира за необходимо по-нататък да обсъжда дали задържането може обосновано да се смята за необходимо, за да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление. Той заключава, че българските власти са нарушили чл. 5§1.

Author

Write A Comment