Cаse of Nikolova v. Bulgaria (Application no 31195/96) 25 March 1999
На 24 октомври 1995 г. на жалбоподателката било повдигнато обвинение по чл. 203, ал. 1, във връзка с чл. 201 от Наказателния кодекс за длъжностно присвояване в особено големи размери. След проведения разпит в присъствието на адвокат следователят решил по отношение на нея да се вземе мярка за неотклонение „задържане под стража“. Същия ден, без да е разпитал жалбоподателката, прокурор от Пловдивската окръжна прокуратура потвърдил решението на следователя за задържането под стража на жалбоподателката. В периода ноември – декември 1995 мярката за неотклонение била обжалвана както пред различните инстанции на прокуратурата, така и пред съда, но жалбите били оставени без уважение поради тежестта на повдигнатото срещу жалбоподателката обвинение без да се вземат предвид обстоятелствата, свързани с личността на жалбоподателката и степента на доказаност на самото обвинение. През януари 1996 г. жалбоподателката се оплакала от влошеното си здравословно състояние поради условията в затвора, но назначената лекарска експертиза не установила опасност за здравето й. На 5 фивруари тя била приета по спешнтост в болница, където претърпяла операция. На 15 февруари 1996 г. следователят по делото на жалбоподателката назначил друга група от лекари-експерти, които да я прегледат. Те установили, че жалбоподателката се нуждае от период на възстановяване, което е несъвместимо с условията в ареста. На 19 февруари 1996 г. задържането на жалбоподателката под стража било преустановено с постановление на Окръжната прокуратура поради здравословните й проблеми. Тя била поставена под домашен арест. През юни 1996 г. било изготвено обвинително заключение, но прокуратурата върнала делото за доразследване.
Жалбоподателката повдигнала оплакване, че след задържането й на 24 октомври 1995 г. тя не е била изправена пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции. Съдът изтъква, че както и в случая Асенов (application no 21915/93) следователят не може да се разглежда като „длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции“ по смисъла на чл. 5§ 3 от Конвенцията. Жалбоподателката не е била изслушана от прокурор, когато й е взета мярката за неотклонение „задържане под стража“. Във всеки случай прокурорът, който впоследствие би могъл да участва като страна в наказателния процес срещу г-жа Николова, не е бил достатъчно независим и непредубеден за целите на чл. 5§ 3. (§51)Ето защо Съдът установява нарушение на този текст.
Европейският съд установява нарушение и на чл. 5§4. Той отбелязва, че съгласно чл. 152, ал. 1 и ал. 2 от НПК и практиката на Върховния съд по това време, лице, обвинено в „тежко умишлено престъпление“, бива задържано под стража винаги, освен в изключителни случаи. Тежестта на доказване се поема от него, но трябва да се докаже, че не съществува дори и хипотетична опасност от укриване, извършване на друго престъпление или възпрепятстване на наказателното преследване. Презумпцията, че такава опасност съществува, би могла да се обори при изключителни обстоятелства, като например, че задържаното лице е неподвижно поради болест. Пловдивският окръжен съд очевидно е следвал практиката на Върховния съд по това време и така е ограничил обсъждането на случая до проверката дали следователят и прокурорът са били повдигнали обвинение срещу жалбоподателката за „тежко умишлено престъпление“ по смисъла на НК и дали здравословното й състояние не изисквало освобождаване. „Докато чл. 5, т. 4 от Конвенцията не задължава съдията, разглеждащ жалба срещу задържане под стража, да се спира на всеки довод, съдържащ се в становището на жалбоподателя, гаранциите на същия текст биха били лишени от същината си, ако съдията, разчитайки на вътрешното право и съдебната практика, би третирал като ирелевантни или би оставил без разглеждане конкретни факти, на които се е позовал задържания и способни да поставят под съмнение наличието на условията, съществени за „законосъобразността“ на лишаването му от свобода по смисъла на Конвенцията. Твърденията на жалбоподателката в жалбата й от 14 ноември 1995 г. са съдържали такива конкретни факти и не са изглеждали неправдоподобни или фриволни. Като не е взел тези твърдения под внимание, Окръжният съд не е успял да осигури съдебен контрол в обхвата и естеството, които чл. 5§4 от Конвенцията изисква.“(§51)
Другото нарушение на чл. 5§4, което Съдът установява, е по повод обстоятелствто, че Пловдивският окръжен съд е постановил решението си в закрито съдебно заседание. Освен това той е получил писмените бележки на прокурора, приканващи съда да остави жалбата без уважение. На жалбоподателката не е било позволено да даде отговор на тези бележки; тя не е могла и да се запознае с нито един от документите в следственото дело, за да оспори основанията за задържането си. Следователно производството не е било наистина състезателно и не е осигурявало на страните равнопоставеност на средствата.
Решението е подписано при особеното мнение на 6 от всички 17 съдии по повод неприсъждането на обезщетение за неимуществени вреди, тъй като самата констатация за допуснатите нарушения била достатъчна компенсация.
