C.G. and Others v. Bulgaria, (Application no. 1365/07), 24 April 2008

Първият жалбоподател – турски гражданин, се установява в България през 1992 г. През април 1996 г. той се жени за втората жалбоподателка – българска гражданка, а малко по-късно получава статут за постоянно пребиваване на територията ан стпраната. През същата година  им се ражда дъщеря – третата жалбоподателка.   До 2005 г. първият жалбоподател работи  като шофьор за дружество с ограничена отговорност в Пловдив. През юни 2005 г. директорът на ОД на МВР – Пловдив издава заповед за експулсирането му, придружена със забрана да пребивава на територията на страната за срок от 10 г. “на основание на това, че [той] представля[вал] сериозна заплаха за националната сигурност и с оглед на основанията залегнали в предложение № S‑6923/ 08.06.2005 г. на началника на отдела за сигурност при Пловдивската регионална дирекция на вътрешните работи”. В заповедта са посочени само текстовете от Закона за чужденците, на основание на които е издадена, но не и фактическите основания за това. Посочено е, че тя подлежи на обожалване пред министъра на вътрешните работи, но обжалването на спира изпълнението й.В нея се съдържа разпореждане лицето да бъде задържано до изпълнение на заповедта. На 9 юни 2005 г. жалбоподателят е призован да се яви в 6.30 часа в съответното поделение на МВР, където му била връчена заповедта и бил задържан с оглед на експулсирането му. Същият ден бил депортиран в Турция, без да му се позволи да се свърже със съпругата и дъщеря си или с адвокат.

Жалбоподателят обжалва заповедта пред Върховния административен съд, който препраща жалбата по компетентност на Пловдивския окръжен съд. Последният оставя жалбата без уважение, като отказва да извърши самостоятелна преценка на каквито и да било доказателства, а се позовава на информацията, съдържаща се в предложението за експулсиране – че жалбоподателят е член на престъпна група занимаваща се с незаконна търговия с наркотици. Информацията е била събрана чрез използване на тайни мерки за наблюдение и чрез оперативни източници на Националната служба за борба с организираната престъпност, поради което не било възможно да се представят други доказателства. Решението е оставено в сила от Върховния административен съд на 4 октомври 2006 г. Той посочва, че заключенията на първоинстанционния съд са правилни и обосновани и отхвърля доводите на жалбоподателя относно нарушаване правото му на семеен и личен живот.

Европейският съд констатира, че първият жалбоподател е пребивавал законно в страната от 1996 г., когато създава семейство и има дете, както и че след експулсирането му другите две жалбоподателки са можели да се видят с него само за по няколко дни, както и да разговарят по телефона. Поради това той заключава, че с експулсирането му е била налице намеса в правото на неприкосновеност на семейния живот. Тази намеса би била в нарушение на член 8 от Конвенцията, освен ако не може да бъде обоснована съгласно чл.8§2  – да е  „в съответствие със закона“, като и да  преследва една или повече от легитимните цели, изброени в нея, а наред с това, трябва да е  „необходима в едно демократично общество“, за да се постигне съответната цел. Съдът посочва, че право трябва да е достъпно и предвидимо, в смисъл да е достатъчно ясно, за   да дава на физическите лица подходящо указание относно обстоятелствата и условията при които властите имат право да прибягнат до мерки засягащи техните права по Конвенцията. Дори обаче когато националната сигурност е под заплаха, идеята за законосъобразност и върховенство на закона в демократичното общество налага мерките за депортиране, засягащи основните човешки права, да подлежат на някаква форма на състезателно производство  пред независим орган или съд компетентен да разгледа ефективно и задълбочено основанията за тях и да преразгледа съответните доказателства, ако се налага и с подходящи процедурни ограничения върху използването на класифицирана информация. Съдът първо отбелязва, че докато решението за експулсиране на първия жалбоподател гласи, че мярката се взема понеже той е създал опасност за националната сигурност, в последвалото производство по съдебно преразглеждане се оказва, че единственият факт, служещ като основа за тази преценка – с която и двете инстанции са напълно съгласни, е неговото евентуално въвличане в незаконния трафик с наркотици съвместно с известен брой български граждани. Вярно е че е невъзможно понятието “национална сигурност” да бъде изчерпателно дефинирано, но Съдът подлага под съмнение възможността участието в разпространение на наркотици (вменено на жалбоподателя)   да застраши националната сигурност. Според него националните съдилища не подлагат на независима преценка твърденията на изпълнителната власт, а ги възприемат като доказани по повод изложениет оплаквания от жалбоподателя. Съдът намира за особено смущаващо това, че в решението за експулсиране на първия тъжител не се споменава фактическото основание, на което то се гради. Просто се цитират касаещите законови разпоредби и се заявява, че жалбоподателят “представлява сериозен риск за националната сигурност”; Това заключение се основава на неуточнена информация съдържаща се в таен вътрешен документ. Поради това, че националните съдилища не  са изискали конкретни доказателства, които да удостоверяват изложените твърдения, че първият жалбоподател  е представлявал риск за националната сигурност, Европейският съд констатира, че е бил осъществен формален съдебен контрол на заповедта за експулсиране и са разчитали на информация, събрана със специални разузнавателни средства. Това според него е още по- проблематично с оглед на факта, че българската правна рамка не предвижда минимума гаранции изисквани по член 8 от Конвенцията при осъществяването на тайно наблюдение, а и не е ясно дали то е било надлежно разрешено и дали е била спазена процедурата.

Предвид горните съображения Съдът заключава, че въпреки че е имал формално възможност да потърси съдебно преразглеждане на решението да бъде експулсиран, първият жалбоподател не се е ползвал и в минимална степен със защита срещу произволност от страна на властите. Намесата в семейния живот на жалбоподателите следователно не е била в съответствие със “закон” изпълняващ изискванията на Конвенцията. Щом това е така, Съдът не намира за необходимо да определи дали тази намеса е преследвала законна цел и ако е така, дали тя е била пропорционална на преследваната цел.

Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.

Author

Write A Comment