Case of Assenov and others v. Bulgaria (Application no 24760/94), 28 October 1998
На 19.09.1992 г. по повод организирана хазартна игра в близост до автогарата в Шумен жалбоподателят бил задържан и отведен с белезници в полицейското управление, където той твърди, че е бил бит. След два часа бил освободен. На 27 юли 1995 г. жалбоподателят бил задържан от полицията. На следващия ден в присъствието на неговия адвокат и на прокурор му било повдигнато обвинение за извършени серия от кражби и шест грабежа в периода 1994-1995 г. Следователят му наложил мярка за неотклонение „задържане под стража“, която била потвърдена от прокурор. Впоследствие обвинението за извършените кражби било отделено, но към датата на постановяване на решението на Съда, все още не бил изготвен обвнителния акт.
До юли 1997 г., когато бил осъден за извършването на 4 улични грабежа на 30 месеца лишаване от свобода, жалбоподателят двукратно депозирал молби до съда, неколкократно – до прокуратурата, за изменение на мярката му за неотклонение, но неизменно получавал откази. Съгласно действалия към онзи момент НПК, мярката за неотклонение „задържане под стража“ можела да се разглежда от съда в закрито заседание без участието на страните. Според практиката на ВКС жалба срещу наложената мярка за неотклонение можело да се депозира само веднъж, а периодичният контрол на мярката бил допустим само в съдебната фаза.
Европейският съд констатира нарушение на чл. 5§3, тъй като макар и лишаването от свобода на жалбоподателя да е било поне в началото си законно по смисъла на чл. 5§1, той не е бил своевременно изправен пред съд. „Съдът отбелязва, че според българското право следователите нямат правомощие да постановяват обвързващо решение за задържането или освобождаването на заподозрения. Вместо това, всяко решение на следовател може да бъде отменено от прокурора, който също така може да изземе едно дело от следователя, ако е недоволен от неговия подход (… ). Ето защо следователят не е достатъчно независим, че да може в действителност да бъде описан като „длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции“ по смисъла на чл. 5, т. 3.“(§147)
Съдът установява и второ нарушение на чл. 5§3 поради това, че жалбоподателят е бил задържан в хода на цялото предварителното производство до осъждането му в продължение на повече от двадесет и три месеца. Независимо от опасността, която реално е съществувала да извърши нови престъпления, той отбелязва, че властите са били длъжни да проявят особено старание в разследването тъй като жалбоподателят е бил непълнолетен и задържането под стража е допустимо само по изключение. Вместо това в продължение на повече от 1 година не са били извършени никакви следствени действия. Така жалбоподателят е бил лишен от правото на гледане на неговото дело в разумен срок.
Доколкото според българското право задържаното през време на предварителното производство лице има право да иска от съда да преразгледа законността на мярката му за неотклонение само еднократно, както и че жалбата се е разглеждала в закрито заседание, Съдът установява нарушение и на чл. 5§4.
Съдът намира наред с това нарушения и на чл. 3 и чл. 25 по повод регистрираната жалба пред Европейската комисия на правата на човека през 1993 г
