Case of Auad v. Bulgaria (Application n° 46390/10), 11 October 2011
Решението е придружено с мерки по чл. 46 от Конвенцията /конкретни указания какви генерални мерки следва да предприеме държавата, за да не се стига до повтарящи се нарушения/
Жалбоподателят е лице без гражданство – палестинец по рождение, който преди пристигането си у нас е живял в бежански лагер на територията на Ливан и е принадлежал към Организацията за освобождение на Палестина. Заподозрян, че е замесен в убийство на привърженици на екстремистка групировка в Ливан, той е преследван и нелегално пристига в България през май 2009 г., а през следващия месец прави искане да му бъде предоставен статут на бежанец. Държавната агенция за бежанците отказва да удовлетвори искането, но му предоставя хуманитарна закрила в съответствие с член 9, ал. (1) и ал. (3) от Закона за убежището и бежанците от 2002 г. На 17 ноември 2009 г. представител на Държавна агенция „Национална сигурност“ предлага жалбоподателят да бъде експулсиран по съображения, свързани с националната сигурност, и да бъде задържан в арест в очакване на изпълнението на тази мярка. Задържането му продължава до май 2011 г. – 18 месеца – максимално предвидения в Закона за чужденците срок за прилагане на тази превантивна мярка, след което е освободен със задължението ежедневно да се явява в местното РПУ. Той твърди, че не разполаа с никакви документи за самоличност и не може да работи. На 4 декември 2009 г. жалбоподателят подава жалба за съдебен контрол на заповедта за експулсиране. В производството пред Върховния административен съд той оспорва основанията, посочени от ДАНС и твърди, че те са неверни, непроверени, неточни и вътрешно противоречиви. ВАС в свое решение от 22 юни 2010 г. оставя в сила заповедта за експулсиране.
Едновременно със заповедта за експулсирне е обжалвана и заповедта за задържането му пред СГС – административно отделение. Съдът оставя без уважение жалбата, намирайки, че тя е законосъобразна, като двукратно служебно удължава задържането на жалбоподателя за по шест месеца. С определени от 7 декември 2010 г. съдът отбелязва, че задържането вече е продължило почти дванайсет месеца и по закон може да бъде удължено за максимален срок от осемнадесет месеца. Съществуват пречки за изпълнението на заповедта за експулсиране на жалбоподателя. Той не е имал необходимия документ за пътуване, който да му позволи да влезе Ливан. Независимо от трите искания ливанското посолство не е успяло да издаде такъв документ.
В решението на Европейския съд е направен анализ на приложимите норми освен на българското законодателство, но и на правото на Европейския съюз (Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. относно общите стандарти и процедури в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни в сила на 13 януари 2009 г.), на практиката на СЕС(решение от 30 ноември 2009 г. по делото Саид Шамилович Кадзоев срещу Дирекция „Миграция“ при Министерство на вътрешните работи, дело C-357/09),
както и информацията за бежанските лагери в Ливан и правителствените доклади на Обединеното кралство, САЩ, ООН и на редица неправителствени организации.
Съдът припомня принципите, уреждащи отговорността на договарящите държави в случай на експулсиране, установени в съдебната му практика и обобщени с допълнителни препратки в §§ 124-127 от неговото решение по делото Saadi v. Italy ([GC], no. 37201/06, ECHR 2008. Планираното експулсиране от Договаряща държава би било в нарушение на Конвенцията, ако са били дадени съществени основания да се вярва, че има реален риск съответното лице да бъде подложено в приемащата страна на третиране, забранено от член 3, дори когато той или тя се разглеждат като представляващи заплаха за националната сигурност на Договарящата държава(§§140-142). Ето защо всякакви съображения в настоящия случай, които имат отношение към въпроса дали жалбоподателят представлява риск за националната сигурност на България са без значение за разглеждането на Съда. Важният въпрос е дали са дадени съществени основания да се вярва, че има реален риск лицето да се изправи пред малтретиране или смърт, ако се изпълни заповедта за експулсирането му. В тази връзка съдът отбелязва, че Върховният административен съд не се е опитал да се оцени въпроса за риска, а се е ограничил до въпроса за законосъобразността на заповедта за експулсиране. Нещо повече – то не само не подпомага Съда при оценката на риска, но такъв подход не може да се счита и за съвместим с необходимостта за независим и строг контрол относно същността на страховете на жалбоподателя, които са ясно защитими в светлината на статовището на ДАБ, която е констатирала, че риск за живота на жалбоподателя съществува. Тези констатации имат значителна тежест по две причини. Първо, Агенцията е специализиран орган със специфичен опит в тази област. На второ място, нейните служители са били в състояние да проведат лично интервю с жалбоподателя. Те са имали възможност да видят, чуят и оценят неговото поведение и по този начин са били в състояние да проверят основанието да се вярва на страховете му и истинността на неговия разказ. Тези доказателства трябва да бъдат оценени на фона на наличната информация за ситуацията в Ливан и палестинските бежанци там. Основната загриженост на Съда е дали съществуват ефективни гаранции, които защитават жалбоподателя срещу произволно връщане, било то пряко или косвено, в страната, от която той е избягал . Той не е убеден, че ако и когато продължат с експулсирането на жалбоподателя, българските власти ще разгледат с необходимата строгост въпроса дали завръщането му в Ливан ще го изложи на риск от малтретиране, забранено по силата на член 3. Липсата на правна рамка за осигуряване на достатъчни гаранции в тази област позволява на Съда да заключи, че има съществени основания да се счита, че съществува риск за жалбоподателя от нарушение на правата му съгласно член 3
По настоящем той живее в София. Съдът приема, че ако жалбоподателят бъде експулсиран, страната ни би нарушила чл. 3 от Конвенцията, защото би го изложила на риск за нечовешко третиране или смърт поради принадлежността му към ООП. Съдът намира нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 3, тъй като съдебният контрол върху заповедите за експулсиране нито има суспензивен ефект, нито пък националният съд извършва преценка за степента на риска в страната, в която би било отправено лицето. За ВАС от значение са единствено обстоятелствата, свързани с националната сигурност на страната ни.
Съдът намира нарушение и на чл. 5§1 f във връзка с прекомерната продължителност на задържането му в очакване да бъде експулсиран.
В конкретния случай, с оглед на сериозния и необратим характер на последствията от експулсирането на чужденци към страни, където те могат да бъдат изправени пред малтретиране и очевидната липса на достатъчно гаранции в българското законодателство в това отношение, се оказва необходимо Правителството да се подпомогне при изпълнението на задължението си по член 46, § 1 от Конвенцията. В тази връзка Европейският съд посочва конкретните въпроси, които трябва да бъдат решени от Правителството за промяна на българското законодателство в §139 от решението си.
