Case of Hadzhigeorgievi v. Bulgaria (Application no. 41064/05),16 July 2013
Наследодателят на жалбоподателите притежавал гори в землището на гр. Якоруда. След приемането на реституционния закон за горите било депозирано заявление за възстановяване на 814 дка до поземлената комисия. След получения отказ поради липса на достатъчно доказателства за правото им на собственост жалбоподателите сезирали районния съд в гр. Разлог. С решение от юли 2000 г. съдът въз основа на всички представени документи намира, че техният общ наследодател действително е притежавал гори в посочения размер, поради което признава правото им на собственост и определя точните граници на земите, които следва да им бъдат възстановени. Планът на съответния горски масив е изготвен през 2002 г. Междувременно компетентността за възстановяване на земите от горския фонд е прехвърлена на друга администрация – Дирекцията по земеделие и гори, а самото изпълнение на съдебните решения – на съответните горски стопанства /лесничейства/. През 2001 г. Министерството на земеделието и горите сезира Върховния административен съд с искане да бъде отменено решението на районния съд, тъй като то не е взело участие в съдебната процедура. Тричленен състав на съда оставя искането без уважение, тъй като не са представени никакви нови доказателства, които да дадат основание за подобна процедура. Това решение е потвърдено и от 5-членен състав на ВАС през 2002 г. Междувременно Областният управител на Благоевград актува земите на жалбоподателите като държавна собственост. Въпреки техните многократни искания до януари 2012 г. те не са въведени във владение на земите си.
Правителството изтъква няколко самостоятелни възражения за недопустимост на жалбата /че жалбоподателите можели да предявят иск по ЗОДОВ, или иск rei vindicatio, или actionegatoria; че жалбата им е депозирана след изтичането на 6-месечния срок от постановеното решение на районния съд; че в случаи подобни на техния съдът не възстановявал собствеността, а само ползването върху горските земи/, но всички те са отхвърлени от Съда. Той припомня, че в случаи като настоящия ЗОДОВ не представлява ефективно компенсаторно средство, като се позовава на решението си по делото Mutishev and Others v. Bulgaria, no. 18967/03, § 104, 3 December 2009. В допълнение той изтъква, че не е удовлетворен от практиката на националните съдилища и е отхвърлил подобни възражения в редица свои решения (Lyubomir Popov v. Bulgaria, no. 69855/01, §§ 102‑107, 7 January 2010; Vasilev and Doycheva v. Bulgaria, no. 14966/04, §§ 26-30, 31 May 2012; and Petkova and Others v. Bulgaria, nos. 19130/04, 17694/05 and 27777/06, 25 September 2012). Съдът посочва, че Правителството не е изтъкнало убедителни аргументи, които да го отклонят от вече възприетия подход при решаването на случаи, подобни на настоящия, а и цитираните решения на националните съдилища не са по казуси, които да са сходни на конкретния.
По повод възражението за 6-месечния срок Съдът намира, че след влязлото в сила решение в полза на жалбоподателите от юли 2000 г. то не е било изпълнено от официалните власти, поради което е налице продължаващо нарушение, позовавайки се на многобройни свои решения (Posti and Rahko v. Finland, no. 27824/95, § 39, ECHR 2002‑VII; and Ananyev and Others v. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08, § 75, 10 January 2012 Çaush Driza v. Albania, no. 10810/05, § 60, 15 March 2011; and Dadiani and Machabeli v. Georgia, no. 8252/08, § 38, 12 June 2012)
Съдът намира, че без съмнение влязлото в сила решение на районния съд и издаденото в негово изпълнение решение на поземлената комисия са признали правото на собственост на жалбоподателите и че последвалият отказ да бъдат изпълнени тези две решения представлява „намеса“ в правото им на собственост. Той обръща внимание на факта, че както властите, така и Правителството в своето становище, са поддържали тезата, че съдебното решение било нищожно, изтъквайки аргументи, които не са били посочвани нито в хода на съдебното производство, нито в по-късен момент, а едва при отказа да бъде изпълнено съдебното решение. За Европейския съд това означава нарушаване на принципа на правната сигурност – така, както той го прилага в своята практика. Този принцип е бил основанието за отказ да бъде уважено искането за отмяна на решението на районния съд и от Върховния административен съд.
На основание изложените аргументи Европейският съд намира, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите е била осъществена в нарушение на принципите на законност и правна сигурност и установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
Той посочва, че според него най-приемливото обезщетение за тях би било, ако държавата изпълни в цялост решението на районния съд, като довърши процеса на реституция и възстанови полагаемите им се дялове от тяхната наследствена част. Ето защо Съдът отлага произнасянето по чл. 41 и приканва страните да се споразумеят относно имуществените и неимуществените вреди в срок от 4 месеца след влизането на решението в сила.
