Case of Hristovi v. Bulgaria ((Application n° 42697/05),11 October 2011
Жалбата е депозирана от съпрузи и тяхната дъщеря, която по време на инцидента е на 5 години. Делото е свързано с оплакване за унизително отношение от страна на полицията във връзка с операция по задържането на първия от тях по повод повдигнато обвинение за изготвянето на фалшиви банкноти, когато полицията нахлува в дома им в 13 часа на 17 февруари 2004 г.
Според жалбоподателите, след позвъняване на входната им врата в жилището нахлуват маскирани лица, които събарят първия от тях на пода, блъскат го и го ритат, а втората и третата жалбоподателка са заплашени от единия полицай с пистолет. Според твърденията на жертвите той им е изкрещял да млъкнат или щял да стреля.
През април жалбоподателите сезират военната прокуратура в гр. Сливен по повод агресивното поведение и заплахите на един от полицаите. В жалбата са описани и външните белези на лицето. С постановление от 29 ноември 2004 г. прокурор от Сливенската окръжна военна прокуратура отказва да образува предварително производство, отбелязвайки, че полицейските служители са изпълнявали специална операция по задържането на членове на организирана престъпна група и че няма доказателства, че полицейските служители се използвали ненужна сила и заплахи срещу жалбоподателите. Този акт е обжалван перд военно-апелативната прокуратура, като втората жалбоподателка прави искане да бъдат разпитани няколко лица, които са били свидетели на нахлуването на полицията. Тя представя медицински документи с дати 19 март, 26 март и 13 май 2004 г., доказващи, че тя, нейният син и дъщеря, третата жалбоподателка, са страдали от разстройства, свързани със стрес.Направено е искане за раздпит на полицейските служители, участвали в операцията. Военно-апелативният прокурор оставя без уважение жалбата. Жалбоподателката сезира Върховната касационна прокуратура. На 4 април 2005 г. прокурор от ВКП прокуратура постановява, че полицейските служители действително са наложили определени ограничения спрямо жалбоподателите, дотолкова, че да им попречат да контактуват помежду си и да ограничат свободното им движение. Тези ограничения обаче са били необходими, за да бъде осъществено претърсването. Жалбоподателите не са се оплакали от твърдяното малтретиране пред прокурора или пред следователите, които са присъствали на претърсването, а са подали своето официално оплакване два месеца след инцидента. Той констатира, че не е установено превишаване на правомощията или доказателства за престъпление и поради това отказва да образува предварително производство. По отношение на оплакванията от твърдяното малтретиране на първия жалбоподател, прокурорът отхвърля жалбата, без да я разглежда по същество, тъй като не била подадена от самия първи жалбоподател. По повод оплакването на първия жалбоподател за нанесения му побой от страна на полицаите Съдът отбелязва, че фактът, че първият жалбоподател не е оспорил верността на амбулаторните дневници и не е посочил, че му е било попречено да получи медицински доказателства в подкрепа на твърденията си, са достатъчни за него да заключи, че не е доказано извън разумното съмнение, че първият жалбоподател е бил малтретиран от представителите на държавата.
Жалбоподателите се оплакват също така, че са преживели нещо ужасно, когато няколко тежко въоръжени и маскирани полицейски служители се влезли в техния апартамент, насочили са оръжия срещу тях и са ги заплашили със смърт. Съдът счита, че психическият тормоз, на който жалбоподателите твърдят, че са били подложени, като се има предвид и присъствието на детето по време на операцията по задържането, би могъл по принцип да бъде характеризиран като нечовешко и унизително отношение, попадащо в обхвата на член 3 от Конвенцията.В конкретния случай той счита за невъзможно да установи, въз основа на доказателствата, с които разполага, дали жалбоподателите са били, или не са били подложени на сплашване и смъртни заплахи, както твърдят те. Съдът счита, че оплакванията, повдигнати от жалбоподателите във връзка със сплашване и отправяне на смъртни заплахи с крясъци от маскиран полицейски служител, насочил срещу тях пистолет, са най-малкото приемливи. Следователно в настоящия случай властите са били задължени да извършват ефикасно разследване на този аспект от оплакванията на жалбоподателите. На по-общо равнище Съдът желае да обърне внимание на факта, че горепосочените недостатъци трябва да бъдат разгледани и на фона на отношението, предоставено от българското право, спрямо действия, причиняващи психическо страдание . Съдът отбелязва в тази връзка, че, с изключение на посочване на „заплахи“, националното наказателно право не споменава нищо по въпроса за психичното страдание в резултат, например, от агресивно проведена операция по претърсване, изземване и задържане. Жалбоподателят трябва да твърди, че е претърпял физическо увреждане в ръцете на представителите на държавата, като, ако не направи това, властите не могат да бъдат задължени да образуват разследване на обстоятелствата по случая. Правителството не е оспорило това. За Съда този пропуск в наказателното право е повод за огромно съжаление, като той позволява на лицата, които се твърди, че са отговорни за нанасянето на психични травми, включително по отношение на деца, както се твърди в настоящия случай, да избегнат отговорност за своите действия. Фактът, че твърдяното поведение на представителите на държавата в настоящия случай не е могло да бъде подложено на щателна проверка, трябва да бъде считан за намиращ се в разрез с концепцията за независимо и ефективно разследване, съгласно изискванията на член 3, като поражда, както е в настоящия случай, неприемлива безнаказаност за закононарушителите.
Съдът намира нарушение на процесуалните аспекти на чл. 3.
Съдът не намира за необходимо да разгледа отделно оплакването по чл. 13.
