Case of Ivan Vasilev v. Bulgaria (Application no. 48130/99),12 April 2007
Жалбоподателят е задържан от двама стажант-полицаи на 14 май 1994 г. по подозрение, че е участвал в обир на количка за сладолед, като по време задържането му е нанесен жесток побой, довел до контузно-разкъсна рана на главата и сериозно увреждане на десния бъбрек, който след хирургична интервенция е отстранен. В хода на производството срещу полицаите ще се окаже, че 14-годишното момче е било неоснователно заподозряно в извършването на кражбата.
В периода 14-16 май 1994 г. родителите на жалбоподателя внасят жалби в Окръжна прокуратура – Видин по повод побоя над сина им. На 21 юни 1994 г.е образувано предварително производство срещу двамата стажант-полицаи. С присъда от 26 януари те са признати за виновни за нанасянето на лека телесна повреда и са оправдани за първоначалното обвинение за нанасяне на средна телесна повреда. Присъдата е оставена в сила от военно-апелативния съд. В окончателно решение от 11 ноември 1998 г. Върховният касационен съд отменя присъдите на г-н Г.Г.и на г-н В.Е. и ги оправдава. Освен това той отхвърля гражданския иск на жалбоподателя .
Съдът приема, че оплакването за неефективността на проведеното разследване следва да бъде разгледано в светлината на чл. 13, а не на чл. 3. Съдът отбелязва, че въпреки че органите на властта разследват побоя върху жалбоподателя, изправят пред съда отговорните за него и ги осъждат, осъждането и присъдата са отменени по-късно и полицейските служители, които са нападнали жалбоподателя, са оправдани. В разглеждания случай оправдаването не се дължи на липса на достатъчно доказателства, че полицаите са извършили действието, в което са обвинени, а по-скоро е резултат от начина, по който Върховният касационен съд тълкува вътрешноправните разпоредби, уреждащи употребата на сила от полицията. Той посочва, че по настоящото дело Върховният касационен съд не се впуска в преценка на пропорционалността на силата, използвана срещу жалбоподателя. Макар че той разглежда членове 40 и 41 от Закона за националната полиция от 1993 г., той не се опитва да анализира степента на силата и дали тя е необходима и съразмерна с оглед на обстоятелствата. Съдилищата от по-ниска инстанцията ясно установяват, че жалбоподателят е претърпял редица увреждания и че те са били резултат от прекомерната сила. Върховният касационен съд им дава различна правна квалификация, като решава, че полицаите законосъобразно са нападнали жалбоподателя, тъй като той се е опитал да избяга и е бил – макар и погрешно – идентифициран като лицето, издирвано от полицията. „Като прави това, този съд третира като ирелевантни редица други фактори – че в момента на събитията жалбоподателят е бил на четиринадесет години, че насилието срещу него е продължило след като е бил усмирен и че побоят е бил умишлен – които фактори до един са от значение при определяне дали действието, предмет на жалбата, представлява нарушение на член 3 от Конвенцията. Този подход е изцяло в разрез със стандартите, следващи от практиката на този Съд в тази област. Така Върховният касационен съд не разглежда по същество оплакването на жалбоподателят по Конвенцията.“(§79)
Ето защо Съдът достига до извода, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.
Установено е нарушение и на чл. 3 в неговите материалноправни аспекти.
