Case of Kehaya and Others v. Bulgaria (Applications nos.47797/99 and 68698/01), 12 януари 2006
След приемането на ЗСПЗЗ жалбоподателите подават молба за възстановяване на земеделски имоти, принадлежали на тяхната наследодателка. Поземлената комисия им отказва възстановяването на 14 ха. След жалба районният съд във Велинград отменя отказа на поземлената комисия и признава правото на собственост на жалбоподателите върху претендираните поземлени имоти. Въз основа на писмени доказателства и свидетелски показания, съдът заключава, че през 1940-те и по време на колективизацията, тяхната наследодателка е била собственик на част от претендираната земя по силата на придобивна давност и че са спазени изискванията за реституция, съгласн ЗСПЗЗ. В съдебната процедура като страна е призована поземлената комисия, но тя не изпраща свой представител. Процедурата за преглед по реда на надзора на влязлото в сила решение е инициирана по молба на Главния прокурор, но с с решение от 20 септември 1996 ВКС потвърждава решението на Районния съд. Върховният съд отхвърля аргументите на прокурора, че имуществените права на наследодателката на жалбоподателите, са недоказани, че спорната земя не е земеделска, че не може да бъде реституирана на основание ЗСПЗЗ и поради това остава държавна собственост. В частност, Върховният съд заключава, че дори ако част от земята е била залесена след колективизацията, това не се явява пречка за реституция на основание на ЗСПЗЗ и че само защитени гори не подлежат на реституция. Съгласно тези решения, на 3 февруари 1997, местната поземлена комисия разпорежда земята да се реституира на жалбоподателите. На 4 април 1997 те официално влизат във владение. На 20 август 1997 получават нотариален акт. През същата година местното лесничейство предявява иск rei vindicatio, като претендира, че жалбоподателите не са собственици и противозаконно са влезли във владение на горска земя, представляваща държавна собственост. Районният съд уважава иска, окръжният съд отменя решението на първата инстанция. На 10 октомври 2000 г. Върховният касационен съд отменя решението на Окръжния съд от 28 ноември 1999 и уважава иска rei vindicatio, като разпорежда жалбоподателите да освободят земята. Върховният касационен съд постановява, че решенията от 1995 и 1996 са постановени в производства, които са от административен характер и поради това ищецът в производството rei vindicatio не е обвързан от тях.
„По мнение на Съда, принципът, според който окончателното решение е res judicata и разрешава спора между страните с окончателен ефект, е основен елемент от правото на справедлив процес, гарантирано от член 6 на Конвенцията при граждански дела.“(§63) Съдът отбелязва, че и двете производства определят имуществените права на едни и същи правни субекти – държавата и жалбоподателите, като и същината на спора е идентична, независимо, че теоретично погледнато, в тях са участвали различни правни субекти (поземлената комисия и лесничеството).Освен това, предмет на доказване са били едни и същи факти. Принципът на правна сигурност диктува, че когато граждански спор се разглежда по същество от съдилищата, той трябва да бъде решен окончателно. „Подходът на Върховния касационен съд в решението му от 10 октомври 2000, освен това, е имал действието да осигури на държавата “втори шанс” за преразглеждане на спор, който вече е решен с окончателно решение“ (§69)
Съдът заключава, че като лишават от правна сила окончателното решение от 20 септември 1996 по делото на жалбоподателите, властите са действали в нарушение на принципа за правна сигурност, залегнал в член 6 § 1 на Конвенцията.
