Case of Kushoglu v. Bulgaria (Application no. 48191/99), 10 May 2007
Жалбоподателите са родени и са живели в България до лятото на 1989 г., когато комунистическият режим в България принуждава десетки хиляди етнически турци, между които и жалбоподателите, да емигрират. Преди да заминат, на 24 юли 1989 г., жалбоподателите продават двуетажната си къща в Дулово на местната община.
На 12 февруари 1990 г. общината продава къщата на две физически лица, г-жа А. и г-н Н. Цената е 21 376 български лева. На неуточнена дата през 1991 г. жалбоподателите подават иск срещу Община Дулово за обявяване на продажбата от 1989 г. за нищожна поради това, че противоречи на закона или е сключена в условия на крайна необходимост и при очевидно неизгодни условия. На неуточнена дата през 1993 г. жалбоподателите подават друг иск срещу г-жа А. и г-н Н, като претендират, че договорът от 12 февруари 1990 г. между Община Дулово като продавач и г-жа А. и г-н Н. като купувачи също е нищожен и противоречи на закона. На това основание жалбоподателите молят съда да разпореди на ответниците да „върнат собствеността и владението” върху спорната къща. Производството по горепосочените два иска е обединено на 19 февруари 1993 г.
С решение от февруари 1995 г. ВКС прогласява нищожността на договора за покупко продажба между общината и жалбоподателите и връща делото за ново разглеждане в останалата му част. На 19 април 1995 г., при подновяване на разглеждането на останалите въпроси по делото, Окръжен съд Силистра приема, че продажбата от 1990 г. е действителна. Съдът отхвърля претенцията на жалбоподателите за rei vindicatio.
Европейският съд анализира въпроса дали жалбоподателите могат да твърдят, че ска имал собственост. Той посочва, че решението на Върховния съд от 17 януари 1995 г. отстранява със задна дата всички ефекти от прехвърлянето на собствеността между жалбоподателите и общината през 1989 г. Ето защо може да се каже, че в резултат на решението от януари 1995 г. се установява окончателно, че правото на жалбоподателите никога не е било прехвърляно на общината. Дотолкова, доколкото съдилищата, в последващите си решения, отхвърлят ревандикационния иск на жалбоподателите срещу г-жа А. и г-н Н., следва да се отбележи, че тези претенции не са били отхвърлени на основание, че жалбоподателите не са успели да докажат валидността на своето право, а на основание, че, както е посочил Силистренският окръжен съд, ответниците са сключили действителен договор с общината. Съдът достига до извода, че след януари 1995 г. жалбоподателите са имали „активи” и съответно „притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол №1. Констатацията, че г-жа А. и г-н Н. са придобили правото на собственост върху къщата по силата на сделката от 1990 г. между тях и общината, може да се характеризира единствено като несъстоятелна, бидейки напълно необоснована и в явно противоречие със Закона за собствеността и съответната практика на българските съдилища.
„Констатацията, че г-жа А. и г-н Н. са придобили правото на собственост върху къщата по силата на сделката от 1990 г. между тях и общината, може да се характеризира единствено като несъстоятелна, бидейки напълно необоснована и в явно противоречие със Закона за собствеността и съответната практика на българските съдилища.“(§60)
Съдът констатира, че е налице нарушение на общото правило за мирно ползване на притежанията, установено в първото изречение на чл. 1 от Протокол №1 към Конвенцията. Той отлага приложението на член 41 от Конвенцията за нанесени имуществени и неимуществени вреди в частта на констатираните нарушения.
С последващо решение от 3 юли 2008 г. Съдът им присъжда обезщетение за претърпените от тях имуществени и неимуществени вреди.
