Case of Lenev v. Bulgaria (Application no 41452/07), 4 December 2012
Жалбоподателят е задържан от служители на НСБОП на сутринта на 1 юни 1999 г., след което е отведен с автомобил в секретна квартира в района на Копривщица.Там е подложен на разпит и разбира, че е заподозрян в участие в заговор за убийството на бившия министър-председател на България Андрей Луканов (убит през ноември 1996 г. пред дома си). В секретната квартира жалбоподателят е разпитван от следователя Б.Б. и изтезаван (включително със забиване на клечки под ноктите му) с цел получаване на самопризнания. Самият следовател го заплашва, че единственият начин да спаси живота си, е да си признае за извършеното престъпление. За разговора е направен таен магнетофонен запис. Впоследствие от разпечатката му се установява както съдържанието на думите на следователя и неговите заплахи, така и времето на разпита – между 3.45 и 7.55 на 2 юни. Както ще бъде констатирано по-късно, искането до съда за разрешаване използването на специални разузнавателни средства е подготвено на 1 юни, но е подписано от съдия на 3 юни и разрешението е за използването на такива средства от 3 юни.
Съдът припомня констатациите си за нарушение на чл. 8 по други дела срещу България, отнасящи се за същия период преди изменението на Закона за специалните разузнавателни средства през 2007 г. (Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria no. 62540/00, 28 June 2007; Goranova-Karaeneva v. Bulgaria(no. 12739/05, §§ 60‑63, 8 March 2011). Той изтъква, че самият факт на наличието на подобен закон, който позволява тайно наблюдение, вече е достатъчен, за да се приеме, че е налице намеса в правото на личен живот. Затова той продължава по-нататък с анализа си – дали намесата е била „необходима“ с оглед предпоставките на ал. 2 на чл. 8. Доколкото правната рамка към момента на събитията, описани в жалбата, е същата, както тази по делото Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria, Съдът намира, че не се налага да променя направените в това решение изводи относно липсата на необходими гаранции за злоупотреба с използваните средства не за целите на националната сигурност, а за наказателния процес, липсата на независим контрол и на точно регламентирана процедура и пр. Поради това той достига до извода, че намесата в личния живот на жалбоподателя „не е била предвидена в закона“ по смисъла на ал.2 на чл. 8.
Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 8, тъй като не приема възражението на Правителството за наличието на вътрешноправно средство за защита, тъй като през 2009 г. е било въведено ново основание за обезщетение по чл. 2, ал. 2 т. 7 от ЗОДОВ. Той изтъква, че този текст има действие занапред и ще се прилага за нарушения, които са извършени след тази дата, а жалбата на жалбоподателя е депозирана 2 години по-рано.
Съдът установява наред с това нарушение на чл. 3 в неговия материален и процесуален аспект и нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 3.
