Case of Peev v. Bulgaria (Application no. 64209/0), 26 July 2007
Жалбоподателят работил като експерт в Съвета за криминологични изследвания към Върховната касационна прокуратура. На 11 май 2000г. жалбоподателят изпратил писмо до ежедневника „Tруд“, седмичника „Капитал“ и Висшия съдебен съвет. В това писмо той изложил множество твърдения срещу главния прокурор, г-н Н.Ф. Той твърдял, че последният неправомерно е прекратявал наказателни производства срещу високопоставени лица от изпълнителната власт и е използвал Прокуратурата с цел репресия срещу политически опоненти на управляващата партия и негови собствени опоненти, както и че е създал атмосфера на несигурност и страх в прокуратурата и си е позволявал да упражнява физическо насилие срещу подчинените си . Жалбоподателят призовавал тези слухове, включително и за психическото заболяване на главния прокурор, да бъдат проверени от ВСС. В края на писмото си той посочил, че първоначалното му решение било да напусне поради лошата атмосфера във Върховната касационна прокуратура, но в крайна сметка решил, че би било по-правилно да продължи да изпълнява функциите си и да се бори отвътре срещу безобразието, генерирано от главния прокурор.
Писмото било публикувано в броя на вестник „Труд“ на 13 май, но първото издание на вестника било разпространено предишната вечер (на 12 май), каквато била обичайната практика. Около 21.00ч. в петък, 12 май 2000г. С.Д.[Спартак Дочев], прокурор от Върховната касационна прокуратура, разпоредил на дежурния полицай на входа на Съдебната палата да го пусне, за да запечати кабинета на жалбоподателя. След няколко минути той се върнал и връчил на полицая писмена заповед да не допуска жалбоподателя в сградата на 13 и 14 май 2000г., като заявил, че последният е уволнен.В следващите дни на жалбоподателя бил отказан достъп до кабинета и бюрото му. В понеделник, 15 май 2000г., на жалбоподателя била връчена заповед за прекратяване на трудовия договор на основание подадена от него молба по взаимно съгласие, подписана от главния прокурор и незабавно влизаща в сила. Жалбоподателят възразил, че той всъщност никога не е връчвал молба за напускане и, следователно, прекратяването било в противоречие с тази разпоредба. Той сезирал Софийска градска прокуратура да разследва събитията (в частност, твърдяното претърсване на неговия кабинет) и ако има основания, да открие наказателно производство за злоупотреба със служебно положение срещу служителите, извършили твърдените действия. Прокуртурата отказала да образува досъдебно производство поради липса на престъпление.
На 23 май 2000г. комисия в състав ръководителя на административния отдел на Върховната касационна прокуратура, ръководителя на административния отдел на администрацията на главния прокурор и секретаря на главния прокурор инспектирали кабинета на жалбоподателя. Тя изготвила много подробен инвентарен списък на предметите, които открила в чекмеджетата на бюрото му и картотеките, сред които лекарства, компакт дискове с лични материали, бележки, бележници, дипломи, лични снимки, книги и лични документи, включително медицински такива.Същата комисия изготвила подробен списък и на файловете, съдържащи се на хард диска на служебния компютър. Жалбоподателят бил допуснат до кабинета си едва на 25 май. Той установил, че картотеките и бюрото му са запечатани, че чекмеджетата на бюрото са били претърсени и че проектите на молбите за напускане, подготвени от него, липсват.
Жалбоподателят започнал съдебно производство за незаконно уволнени. Софийският районен съд уважил исковите му претенции, защото установил, че молбата за напускане е била взета от неговия кабинет от лице, което е имало достъп до него в периода от 12 до 15 май 2000г., и е предадена от това лице на главния прокурор. Това прави прекратяването на трудовия договор на жалбоподателя по фиктивно взаимно съгласие незаконосъобразно. Това решение било оставено в сила от следващите две инстанции.
Жалбоподателят повдига оплакване по член 8 от Конвенцията, че кабинетът му е бил претърсен и че е била иззета неговата молба за напускане. Според него тези мерки са били незаконосъобразни и ненужни.
Съдът установява, че няма спор относно това, че кабинетът на жалбоподателя е бил претърсван. Той напомня своята постоянна практика, съгласно която претърсването на бизнес помещения и такива, използвани от лица, упражняващи свободни професии, представлява намеса в правото на личен живот. Съдът анализира въпроса дали претърсването на кабинета на жалбоподателя, който се намирал в сградата на държавен орган, също представлява такава намеса. Той се позовава на своята практика, че дори и в сграда на полицията, едно лице може да е имало “разумни очаквания за неприкосновеност на личния живот” по отношение на проведени телефонни разговори (Halford v. the United Kingdom, решение от 25 юни 1997г.), както и че проведено скрито филмиране на лице в такава сграда също попада под закрилата на този текст(Perry v. the United Kingdom, № 63737/00, §§ 36‑43, ECПЧ 2003‑IX). По мнение на Съда жалбоподателят е имал такива очаквания, ако не по отношение на целостта на неговия кабинет, то поне по отношение на неговото бюро и картотеки. Това се доказва от множеството лични вещи, които е държал там. Следователно, претърсване, което обхваща бюрото на жалбоподателя и неговите картотеки, трябва да се разглежда като намеса в неговия личен живот.(§39)Доколкото то не се е основавало на никаква законова разпоредба на вътрешното право и Правителството не е посочило законовото основание за него, Съдът намира, че намесата не е била оправдана на основание някоя от предпоставките на чл. 8§2, защото не е била «съгласно условията, предвидени в закона».
Поради това, че съдилищата са намерили, че уволнението на жалбоподателя не е било законно, намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя не е била “предвидена от закона”,поради което е в противоречие с параграф 2 на член 10 от Конвенцията. Тъй като липсва каквото и да било средство в националното законодателство за компенсация на това нарушение, съдът установява нарушение и на чл. 13.
