Case of Riener v. Bulgaria (Application no. 46343/99), 23 May 2006
Жалба, свързана със забрана за напускане на страната по повод данъчни задължения, наложена през март 1995 г. и в сила до 1 септември 2004 г.
Съдът отбелязва, че по отношение на оплакванията по чл. 2 от Протокол No. 4 към Конвенцията поотделно и във връзка с чл. 13 от Конвенцията, юрисдикцията ratione temporis започва на 4 ноември 2000, датата, на която Протокол No. 4 влиза в сила по отношение на България. Въпреки това, Съдът може да вземе предвид фактите и решенията преди тази дата, доколкото те остават релевантни след 4 ноември 2000. Относно шестмесечния срок, Съдът отбелязва, че оплакванията на жалбоподателката касаят забрана срещу нея да напуска България, която е в сила без прекъсване до 27 август или 1 септември 2004 г. „При такива обстоятелства, шестмесечният срок би започнал да тече след довеждането до край на ситуацията, от която се оплаква. Фактът, че забраната периодично е потвърждавана и че няколко производства са произтекли от нея, не може да доведе до заключението, че събитията, срещу които се оплаква са се състояли от отделни и несвързани случаи, така че нов шестмесечен срок да започва да тече след всяко релевантно решение.“(§101)
Съдът напомня, че чл. 2 от Протокол No. 4 гарантира на всяко лице, правото на свобода на движение, включително правото да напуска всяка страна заради друга страна по негов избор. „Всяка мярка, ограничаваща това право трябва да е законосъобразна, да преследва една от законните цели, цитирани в третия параграф на гореспоменатата разпоредба на Конвенцията и да постига справедлив баланс между обществения интерес и правата на индивида“ (Baumann v. France, решение от 22 май 2001)(§109). Съдът отбелязва, че е биланалице намеса в правото на жалбоподателката да напусне страната, която се е основавала на закона и по принцип е преследвала легитимна цел. Подобни забрани са съществували и в други европейски държави. Ето защо той подлага на анализ пропорционалността на тази намеса. Съдът отбелязва, че към датата на влизане в сила на Протокол 4 за България ограниченията на правата на жабоподателката са продължавали цели пет години и те са продължили още четири след това. „Дори когато ограничението на личната свобода на движение първоначално е основателно, автоматичното й поддържане през продължителен период, можа да се превърне в непропорционална мярка, накърнявайки правата на личността (виж Luordo v. Italy, no. 32190/96, 17 юли 2003, mutatis mutandis İletmiş v. Turkey, no. 29871/96, 6 декември 2005, и подобни положения, приети от Комисията по правата на човека към ООН по делото Miguel González del Río v. Peru“(§121) Съдът намира нарушение поради непропорционалността на наложеното бреме върху жалбоподателката и отказа на съда да разгледа по същество оплакванията на жалбоподателката, а по-скоро „автоматичното” потвърждаване на административните актове, издавани от органите на полицията.
