Case of Savovi v. Bulgaria (Application no 7222/05), 27 November 2012
Жалбоподатели са съпрузи и трите им деца. Първият от тях по време на събитията е директор на РДВР в периода 1997 – 2001 г. През януари 1998 г. проверка на комвисия от Инспектората на МВР, извършвана по заповед на министъра на вътрешните работи, установява, че кабинетът и домът на първия жалбоподател са били обект на специални разузнавателни средства от страна на трима негови подчинени от началото на декември 1997 г. Назначената проверка установява, че Пловдивският военен съд е издал разрешение за използването на СРС, които са поискани от подчинени на жалбоподателя по подозрение, че имал нерегламентирани контакти с криминалния контингент. Назначената проверка по случая установява, че даденото разрешение от съда не е било последвано от издаване на заповед от страна на министъра на вътрешните работи. Констатирано е наред с това, че част от информацията, съдържаща се в използваните СРС, представлява държавна тайна, до която лицата, участвали в използването им, не са имали достъп. През ноември 2001 г. е образувано досъдебно производство, а през март 2002 г. длъжностните лица, поискали разрешение за използването на СРС и прякото им използване, са привлечени като обвиняеми за извършено престъпление по чл. 387 НК.Междувременно те са уволнени дисциплинарно, но заповедите им впоследствие са отменени от ВАС. Пловдивската военно-окръжна прокуратура прекратява досъдебното производство, но постановлението й е отменено. При повторно прекратяване на производството военно-окръжният съд го оставя в сила, намирайки, че длъжностните лица не са извършили престъпление, като не са взели писмено разрешение за подслушване от министъра, тъй като това не било голямо нарушение, а и случаят бил спешен. Колкото до предявения междувременно граждански иск, съдът намерил, че жалбоподателят не е претърпял никакви неимуществени вреди.
По тъжба на жалбоподателя срещу двамата полицейски служители било образувано частно наказателно дело за нанесена обида и клевета срещу него. Районният съд уважил тъжбата само във връзка с оплакването за клевета, оправдал подсъдимите по обвинението за обида и уважил предявените граждански искове. Окръжният съд отменил присъдата поради допуснати процесуално нарушения и върнал делото за ново разглеждане. В единственото съдебно заседание, проведено на 11 октомври 2004 г., районният съд прекратил производството, поради настъпилата абсолютна давност. Той отказал да се произнесе по гражданските искове, като се мотивирал, че жалбоподателят бил длъжен отново да ги предяви след като първоначалната осъдителна присъда била отменена (макар че такова заседание не е имало) .
Жалбоподателят предявил в самостоятелно производство граждански искове срещу двете длъжностни лица. Пловдивският окръжен съд частично уважава исковите претенции, но апелативният съд отменя решението и ги отхвърля, тъй като приема, че жалбоподателят не е доказал настъпването на неимуществени вреди за него. Това решение било оставено в сила от ВКС.
Европейският съд отбелязва, че процедурата за разрешаване използването на СРС не е много ясна и добре регламентирана в националния закон; не са създадени достатъчно гаранции, за да не се стига до злоупотреба; липсва независим орган, който да следи за спазването на процедурата по прилагане на СРС; липсва независим контрол върху събраните материали и тяхното по-нататъшно използване. Съдът констатира наред с това, че когато комисията на инспектората на МВР установява, че се използват СРС, разрешеният от националния съд срок е бил изтекъл три дни по-рано, а наред с това не е регламентиран достатъчно детайлно и редът, по който се унищожават събраните със СРС материали.
Европейският съд достига до извода, че местните власти не са успели да осигурят необходимата яснота и предвидимост на закона, който служи като легална база за намеса в правата на първия жалбоподател по силата на чл. 8. Поради тази констатация той намира, че не се налага да прави преценка дали намесата „е била необходима в едно демократично общество”.
Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Европейският съд намира, че в националното законодателство липсва и ефективно вътрешноправно средство за защита, поради което намира нарушение и на чл. 13.
По отношение останалите четирима жалбоподатели Съдът намира, че те имат основание да претендират, че също са пряка жертва на подслушване, но са пропуснали да депозират жалбите си в 6-месечен срок от установяване на нарушението.
