Case of the Assotiation for European integration and human rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria (Application no. 62540/00),28 June 2007
Жалбата е насочена срещу приетия през 1997 г. Закон за специалните разузнавателни средства, съгласно който всеки един гражданин може да бъде подложен на такива мерки по всяко време, без никакво уведомление преди или след като въпросните мерки бъдат приложени. Жалбоподателите не твърдят, че срещу тях в действителност за били разпоредени и приложени мерки за наблюдение, нито че те са били косвено въвлечени в мярка за наблюдение, насочена срещу други лица. Те твърдят, че съгласно закона, такъв какъвто е, те могат да бъдат подложени на такива мерки по всяко време, без никакво уведомление преди или след като въпросните мерки бъдат приложени, поради което е налице нарушение н ачл. 8 от Конвенцията.
Съдът не приема възражението на Правителството, че жалбоподателите не могат да имат качеството на жертва по оплакване по чл. 8. Той се позовава на своята практика, че доколкото законът е установил система за наблюдение, съгласно която пощата и телекомуникациите на всички лица във въпросната страна могат потенциално да бъдат контролирани, без дори те да знаят, освен ако е имало или някаква недискретност, или последващо уведомление, той засяга пряко всички ползватели или потенциални ползватели на пощенските и телекомуникационните услуги в тази страна.
Затова Съдът е приел, че едно лице може, при известни условия, да претендира, че е жертва на нарушение, причина за което е единствено съществуването на тайни мерки или на законодателство, което разрешава такива мерки, без да трябва да твърди, че такива мерки са действително приложени към него или нея (вж. Klass and Others, решение от 6 септември 1978 г., §§ 30-38; Malone v. the United Kingdom, решение от 2 август 1984 г., § 64; и Weber and Saravia v. Germany (декември, № 54934/00, §§78 и 79, ЕСПЧ 2006 г.)
Съдът приема, че съществуването на законодателство, позволяващо тайно наблюдение, води само по себе си до намеса в упражняването на правата на жалбоподателите съгласно чл. 8 на Конвенцията и изследва въпроса дали намесата е оправдана.
Съдът констатира, че съгласно ЗСРС никой извън службите, прилагащи на практика специалните разузнавателни средства, не проверява такива въпроси, като дали тези служби в действителност спазват разрешението, което позволява използването на такива средства, или дали те възпроизвеждат точно (вярно) оригиналните данни в писмения запис. Също така, няма независим преглед дали оригиналните данни са действително унищожени в законния десетдневен срок, ако използването на специални разузнавателни средства не е дало резултати.
Съдът отбелязва още, че цялостният контрол върху системата на използване на специални разузнавателни средства е поверена единствено на министъра на вътрешните работи, който не само че е политически назначен и е член на изпълнителната власт, но участва пряко във възлагането на използване на специални разузнавателни средства. Той констатира и че лицата, които са подложени на наблюдение и контрол, в никакъв момент нямат право да получат информация за това, дори и ако е отпаднала вече необходимостта (той се позовава на няколко решения на ВАС по повод искания на отделни лица да получат такава информация). Съгласно практиката на Съда, фактът, че заинтересуваните лица, обект на такива мерки, не се уведомяват за тях докато тече наблюдението или дори след като то е приключило, не може сам по себе си да даде основание да се направи заключение, че намесата не е оправдана съгласно условията на чл. 8§2, тъй като самата липса на осведоменост за наблюдението осигурява нейната ефективност. Обаче, веднага щом като може да се направи такова уведомление, без това да създаде риск за постигане на целта на наблюдението след неговото приключване, на заинтересуваното лице трябва да бъде предоставена информация.(§89)
„Съдът прави заключение, че българският закон не предвижда достатъчни гаранции срещу опасността от злоупотреба, което е присъщо на всяка система за тайно наблюдение. Поради това намесата в упражняването на правата по чл. 8 на жалбоподателите не е “съгласно закона” по смисъла на ал. 2 от тази разпоредба.“(93)
Съдът наред с това достига до извода, че българският закон не предоставя ефективни правни средства за защита срещу използването на специални разузнавателни средства, поради което установява нарушение на чл. 13 от Конвенцията.
