Case of Yordanova et autres v. Bulgaria (Application no. 25446/06), 24 April 2012
Жалбата е свързана с опитите на Софийската голяма община да изсели настанилите се в кв. „Баталова воденица” роми. Жалбоподатели са 23 лица от общо 250-те живеещи в района. Те обитават незаконно изградени постройки в район без всякаква инфраструктура, вода и електричество. Жалбоподателите твърдят, че ако властите изпълнят заповедта за изселването им, издадена от кмета през септември 2005 г., те биха нарушили правата им по чл. 3, 8, 13 и 14, както и чл. 1 от Протокол 1.
През периода 2003-2006 г. живеещите в този район лица от не ромски произход провеждат няколко демонстрации и формират асоциация с цел да се окаже натиск върху общината по повод съществуващото незаконно селище, от което съществува риск от заразни болести поради липсата на канализация, отглеждането на различни домашни животни без съответните условия. Недоволството е предизвикано и от множеството престъпления, които се приписват на живеещите в незаконните постройки.
През август 2005 г. общински служители съставят констативен протокол, че върху общинската земя незаконно са се заселили редица лица, измежду които и жалбоподателите и на 08.09.2005 г. районният кмет отправя покана до всички около 180 живеещи да освободят терена в 7-дневен срок, тъй като в противен случай ще бъдат отстранени с помощта на полиция. Заповедта е обжалвана, но е оставена в сила от СГС и от ВАС. Софийският градски съд уважава молбата за спиране изпълнението на административната заповед до приключване на съдебно-административното производство. На 28.09.2005 г. представители на комитет от живеещите в кв. „Баталова воденица” незаконно и Софийската община подписват споразумение, в което кметът се ангажира да предостави на тези лица алтернативни жилища, след което постройките в квартала да бъдат разрушени. От своя страна засегнатите поемат задължението да отстранят домашните животни и да поддържат района чист.
Втори опит да бъдат отстранени незаконно обитаващите района роми е предприет през юни 2006 г., но под натиска на членове на Европейския парламент опитът е осуетен. Третият опит е направен през юни 2008 г., когато е поставено съобщение до жителите на квартала, че ако не напуснат доброволно домовете си, ще бъдат изгонени на сила, тъй като заповедта от септември 2005 г. е в сила и следва да бъде изпълнена. На 8 юли Европейският съд, основавайки се на чл. 39 от своя Правилник, указва на българското правителство, че жалбоподателите не трябва да бъдат гонени от домовете им до 23 юли 2008 г., в който срок Правителството е задължено да предостави на Съда цялата относима към случай информация. След като изпълнението на заповедта за изселване на жителите на квартала е спряна, Съдът отменя привременната мярка по чл. 39.
Съдът разглежда жалбата в светлината на чл. 8 от Конвенцията, тъй като независимо от това дали жилищата, в които са живеели жалбоподателите, са били законно построени или не, това са били техни домове, които те, предците им и семействата им са обитавали от много години. В случая тази квалификация е въпрос на факти без оглед на законността на самото заселване в съответствие с националното право.(§102) Съдът посочва, че доколкото през 2005 г. е била постановена заповед за извеждане от домовете им, несъмнено е налице намеса върху правото им на неприкосновеност на личния им и семеен живот, тъй като въвеждането на мярката е засягало повече от 100 души и би могла да има отражение върху техните лични и семейни връзки. Констатирайки допустимостта на направеното оплакване, Съдът подлага на анализ всички елементи относно законността на намесата и дали тя е необходима в едно демократично общество. Той достига до извода, че тя има правно основание и в този смисъл е законна, както и че преследва легитимна цел(§§108-116). Съдът отбелязва обаче, че колкото и да е широка свободата на властите във връзка с прилагането на социалната и икономическата политика, по въпросите относно идентичността на индивидите, самоопределянето им, тяхната физическа и морална неприкосновеност, обхватът на тази преценка е ограничен и следва да се преценява степента на проникване в личната сфера на индивида, тъй като загубата на дома е една от най-крайните форми на намеса в правото гарантирано от чл. 8. Той констатира, че властите по принцип са били в правото си да разпоредят освобождаването на незаконно завладени общински земи. Той отбелязва обаче, че в продължение на няколко десетилетия те не са предприели никакви действия в тази насока, което означава, че де факто те са приемали наличието на това незаконно ромско селище. Макар и жалбоподателите да не могат да претендират, че са имали легитимно очакване, че ще придобият тези имоти, то бездействието на властите е довело до създаването на трайни връзки с квартала „Баталова воденица” от страна на неговите обитатели. Наред с това, в самото законодателство в хипотези като тази не е предвидено да се поставя на преценка дали подобна мярка не би причинила такива тежки последици, каквато е бездомността. Съдът отбелязва, че макар и правителството да няма задължение да осигурява домове на всички свои граждани (подобни позитивни задължения за държавите не съществуват), но то не е доказало и че опразването на терена е належащо поради важни обществени нужди точно в онзи момент. От друга страна, не са предприети и никакви позитивни действия, за да бъде променен статутът на тези лица и те като социално слаби да получат правото да кандидатстват за настаняване в общински жилища, особено за тези от тях, които са особено уязвими. Съдът изтъква, че неравностойното положение на социалната група, към която принадлежат жалбоподателите, е трябвало да бъде взето под внимание от властите. Обстоятелството, че в района е съществувала опасност от разпространение на зарази поради липсата на канализация, както и многочислеността на различните престъпления и правонарушения, приписвани на ромската общност, които засягат живеещите там, е задължение на властите, което те следва да изпълнят, но не и по начина, който са избрали. Поради това Съдът приема, че правителството не е успяло да установи, че заповедта от септември 2005 г. е била необходима в едно демократично общество за постигане на преследваните законни цели и ако тя се изпълни, тогава би било налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията. Същевременно той не намира за необходимо да се произнесе отделно по останалите оплаквания в жалбата.