Chakalova-Ilieva v. Bulgaria(Application no. 53071/08)
Жалбоподателката е работела като учител в средно училище в Стара Загора. На 19 юли 2002 г. Директорът на Регионалния инспекторат по образование /РИО/ я уволнява дисциплинарно. Тя инициира гражданско производство, за да бъде обявена за незаконосъобразна заповедта за уволнението й и да бъде възстановена на работа. Исковите й претенции са уважени и решението на районния съд е оставено в сила от следващите две инстанции. В това производство ответник е регионалният инспекторат и той не оспорва липсата на пасивна легитимация пред нито една от съдебните инстанции. След влизане в сила на съдебното решение на 6 декември 2005 г. жалбоподателката отправя искане да бъде възстановена на работа. Същия ден е издадена нова заповед за нейното уволнение от директора на регионалния инспекторат. Скоро след това жалбоподателката предявява нови искове пред районния съд да бъде отменена заповедта като незаконосъобразна, да бъде възстановена на работа и да й бъде присъдено обезщетение. В първото по делото заседание РИО прави възражение за липса на пасивна легитимация и сочи, че ответник в това производство следва да е училището, в което е работила жалбоподателката. Възражението е уважено и районният съд прекратява производството. Междувременно двумесечният срок за оспорване на заповедта за уволнение изтича. Окръжният съд отменя определението и връща делото за ново разглеждане, като посочва, че ответник по делото следва да бъде именно регионалният инспекторат. Районният съд уважава исковите претенции на жалбоподателката и неговото решение е потвърдено от Окръжния съд. По жалба на ответника Пловдивският апелативен съд (действащ като касационна инстанция в онзи момент по трудови дела), обезсилва решенията на долните инстанции и прекратява производството, приемайки, че пасивно легитимирано по искове като тези на жалбоподателката е самото училище.
Жалбоподателкатка повдига оплаквания поради това, че е била лишена от ефективен достъп до съд.
Съдът отбелязва, че втората заповед за уволнение на жалбоподателката е издадена от директора на РИО – лицето, което е представлявало ответника в току-що приключилото съдебно производство. Към онзи момент такава е била и обичайната практика на националните съдилища, които са конституирали по тези искове именно РИО. Затова и ЕСПЧ приема, че жалбоподателката не може да бъде упреквана за това, че не е предвидила, че инспекторатът не може да бъде страна по спора. Наред с това, към момента на направеното възражение за липса на пасивна процесуална легитимация двумесечният срок за предявяване на исковите претенции срещу училището вече е бил изтекъл. Съдът взема под внимание факта, че в периода след 2006 г. се наблюдава отклонение от установилата се преди това практика РИО да бъдат ответници по такива спорове. Поради противоречието в съдебната практика са приети две задължителни тълкувателни решения на ВКС, съгласно които именно училищата следва да бъдат конституирани по такъв тип спорове като ответници. Това обаче става едва през 2012 г. – повече от 6 години след повторното уволнение на жалбоподателката. Съдът заключава, че към момента, когато жалбоподателката е била повторно уволнена, очевидно не е имало такова голямо несъответствие в съдебната практика до степен, че от нея да може да се очаква, че тя следва да насочи претенциите си едновременно срещу РИО и училището, за да бъде сигурна, че исковете й ще бъдат разгледани и уважени. Така жалбоподателката е била поставена в ситуация на невъзможност да получи съдебно разглеждане на второто й уволнение по същество без да има вина за това. Съдът не е убеден, че тя може да бъде държана отговорна за това положение, което се дължи по-скоро на комбинация от фактори (каято например отклоняване на установената до този момент практика на нациожналните съдилища, която започва да се развива по това време и след изтичането на законноустановения срок за обжалване на заповедта). Същевременно правителството, а и националните съдилища не са се опитали да изложат някакви аргументи, че този отказ на достъп до съд е преследвал легитимна цел и че тя е пропорционална по отношение на използваните средства и целта, която трябва да бъде постигната.
Поради това Европейският съд установява нарушение на чл. 6§1 в неговите граждански аспекти.
