Chorbov v. Bulgaria (Application no. 39942/13), 25 January 2018
След спечелена обществена поръчка жалбоподателят сключва договор за процесуално представителство с Министерството на земеделието и горите /МЗГ/ през юли 2004 г., за да го представлява пред Международния арбитражен съд в Париж по образувано арбитражно дело срещу министерството от страна на немски консорциум за неизпълнени договорни задължения. Договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 58 100 лв, платимо на две части – половината при подписването на договора, а втората половина – при приключване на делото с окончателно решение на 28.11.2005 г.
На 19.12.2005 г. жалбоподателят отправя писмено искане до МЗГ за изплащането на втората част от договореното адвокатско възнаграждение. Тъй като не получава никакъв отговор, той сезира Софийския районен съд да му издаде изплънителен лист на осн. чл.237, ал. 1, „к“ /отм./ въвв вр. с чл. 37 от Закона за адвокатурата. На 23.02.2006 г. съдът уважава искането и издава изплънителен лист за сумата от 29 050 лв и разноски по производството. Същият е връчен с нотариална покана на МЗГ на 24.02.2006 г. Плащане не е извършено въпреки писмата на жалбоподателя до Министерския съвет и до Омбудсмана. Вместо това срещу него са инициирани едновременно по сигнал на МЗГ дисциплинарно производство по Закона за адвокатурата (което приключва без да се установи нарушение) и гражданско производство с претенция за дължимата сума от страна на министерството в размер на 568 897,90 USD и 29 500 лв – цената на осъдителния иск срещу МЗХП по арбитражното дело. В периода 2006-2011 г. СГС, Софийският апелативен съд и ВКС приемат, че исковата претенция на МЗГ е неоснователна. Уважен е единствено иск за неустойка в размер на 4 684 лева и разноски в размер на 418, 88 лв. в полза на МЗГ. След окончателното приключване на това съдебно производство, на 12.07.2011 г., жалбоподателят отправя нотариална покана за изплащане на остатъка от дължимата и неизплатена сума, като прави прихващане с присъдената в полза на министерството неустойка. Няколко дни по-късно той получава отговор с искане за представяне отново на оригинален изпълнителен лист.От този момент до депозирането на жалба пред Европейския съд през 2013 г. той не получава плащане.
Пред Европейския съд са повдигнати оплаквания по чл. 1 от Протокол 1 и чл. 13. Съдът констатира, че спорният въпрос е не дали сумата е дължима, а от кой момент е изискуемо вземането. Според правителството, това била датата, на която решението на СГС по предявения иск от МЗГ било станало окончателно – т.е. от 28.06.2011 г., тъй като изпълнителният лист не се ползвал със сила на пресъдено нещо, защото бил издаден на извънсъдебно основание. Наред с това е възразено, че тъй като изпълнителният лист бил изгубен, жалбоподателят бил длъжен да води съдебно производство за издаването на дубликат. Тези възражения не са приети от Европейския съд.
Той констатира, че оплакването попада в предметния обхват на чл. 1 от Протокол 1, защото жалбоподателят е имал легитимно очакване да получи плащането на основание сключения между него и МЗГ договор. МЗГ не е оспорило издадения на извънсъдебно основание изпълнителен лист, нито е предявило отрицателен установителен иск, за да докаже, че плащането е недължимо. Започналият впоследствие процес е бил с друго правно основание, поради което той не е могъл да доведе до спиране на изпълнението. В този процес МЗГ не е оспорило и сключения между страните договор за процесуално представителство. Съдът отбелязва, че след като изпълнителният лист не е бил обезсилен, то плащането е било дължимо от датата, на която е бил връчен на МЗГ. Той констатира, че Правителството по същество не оспорва дължимостта на остатъка от договорената сума, а затрудненията поради ненамирането на изпълнителния лист. Съдът достига до извода, че е допуснато нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
Във връзка с установеното нарушение на чл. 1 от Протокол 1 той приема, че оплакването по чл. 13 е не само допустимо, но и основателно. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е направил всичко, което е трябвало да направи по закон и на практика, за да получи плащане на дължимата сума. Той посочва освен това, че процедурата по изпълнение на окончателните съдебни решения не е приложима по отношение на искове срещу държавата и че няма специална процедура, която би могла да ускори или да отстрани негативните последици от забавеното изпълнение в такива случаи. Съдът многократно е заявявал, че макар държавите-членки да разполагат с широка свобода на преценка при предоставянето на такова средство за защита в съответствие със собствената си правна система и традиции, все пак трябва да съществува средство за защита срещу забавянето на изпълнението на искове срещу държавата. Тъй като в националното законодателство не е установено такова средство, Европейският съд намира, че е допуснато нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1.
Държавата е осъдена да заплати на жалбоподателя дължимата сума по изпълнителния лист в едно с лихвата за забава, считано от 1 февруари 2006 г.
