Dimcho Dimov v. Bulgaria (No. 2) (Application no. 77248/12),29 june 2017
/не са установени нарушения по повдигнатите оплаквания/
Жалбоподателят изтърпява наказание от 18 години лишаване от свобода по настоящем в затвора в гр. Враца. Той страда от редица хронични заболявания и личностово разстройстов, поради което има няколко случая на самонаранявания и опити за самоубийство. Пре 2012 г., когато е настанен във Варненския затвор, възникват два инцидента между него и друг затворник, с когото той е в обтегнати отношения – на 15 и 21 февруари. След първия сблъсък те са разделени в различни отряди поради явно обтегнатите им отношения. Седмица по-късно, когато жалбоподателят е отведен в старата килия, за да вземе вещите си, възниква отново конфликт, при който му е счупена челюстта. Нападателят е наказан.
След втория инцидент на 21 февруари жалбоподателят неколкократно посещава медицинския център към затвора с оплаквания за болки в лявото ухо и намаляване на слуха, както и в челюстта, но получава само обезболяващи лекарства. Едва в края на април той е прегледан от отоларинголог, който препоръчва консултация с челюстно лицев хирург. Тя е извършена през май, направена е рентгенова снимка и специалистът констатира фрактура на челюстта, която причинява и болките на жалбоподателя. Препоръчана е физиотерапия, която няколко месеца по-късно е осъществена в болницата към Софийския централен затвор. В следващите месеци той неколкократно посещава медицинския център към затвора във Варна и получава болкоуспокояващи и антибиотици.
Междувременно започва производство срещу затворника, нанесъл удари на жалбоподателя. То приключва с влязла в сила присъда за причиняване на средна телесна повреда на насилника и осъждането му да изплати обезщетение за неимуществени вреди в полза на жалбоподателя. Колкото до негова жалба по повод бездействието на затворническата администрация, която според него има вина за това, че не е предприела адекватни мерки във връзка с инцидентите от 15 и 22 февруари, прокуратурата намира, че няма данни за извършено престъплание.
През септември 2014 г. жалбоподателят предявява иск за вреди срещу ГДИН към МП и затвора в гр. Варна. В исковата си молба той твърди, че повече от два месеца затворническата администрация на Варненския затвор не му е предоставила адекватни медицински грижи за болките в дясното ухо, фрактурата на челюстта и изтръпването на лявата му ръка. След проведени две съдебни заседания пред Варненския административен съд жалбоподателят оттегля своята искова молба и производството е прекратено.
Пред Европейския съд жалбоподателят повдига две оплаквания по чл. 3: а/ че затворническата администрация не е предприела дължимите действия, за да го защити от нападението на другия затворник при инцидента от 21 февруари 2012 г. и б/ че той не е получил адекватна медицинска грижа след нараняването му.
По повод първото оплакване Съдът констатира, че инцидентите с жалбоподателя не са били систематични и още след първия от тях по предложение на социалния работник двамата затворници са били разделени в отделни отряди. Самият факт, че пазачът не е реагирал достатъчно бързо при втория инцидент, за да попречи на другия затворник да удря жалбоподателя не може да доведе до заключението, че властите не са изпълнили задължението си да предприемат разумни мерки, за да го защитят. Има доказателства и за това, че жалбоподателят е провокирал другия затворник и че цялата ситуация се е развила много бързо. Няма данни, че действията на охраната са били неразумни или че тя не е била добре обучена. От друга страна, безпокойството на жалбоподателя, причинено от риска от по-нататъшни атаки от страна на другия затворник, не е достигнало до степен на сериозност, която го постави в обхвата на член 3 от Конвенцията. Поради това Съдът не установява нарушение на това оплакване по чл. 3.
Колкото до оплакването за неполучените адекватни медицински грижи след инцидента, Съдът уважава възражението на правителството, че не са били изчерпани наличните вътрешни средства за защита, а именно – иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Той отбелязва, че според съдебната практика на Съда, за да бъдат считани за ефективни, правните средства за защита по отношение на предполагаемите нечовешки или унизителни условия на задържане, те трябва да имат както превантивен, така и компенсаторен характер: т.е. да са в състояние както бързо да доведат до прекратяване на продължаващото нарушение, така и до обезщетение за всяко минало нарушение. Същото важи и за правните средства за защита срещу нечовешко или унизително отнасяне, за което се твърди, че е резултат от невъзможността да се осигури подходящо медицинско обслужване на задържания. От гледна точка на изискванията за допустимост на жалбата по чл. 35§1 от Конвенцията следва да се вземе предвид, че ситуацията се променя, когато самото нарушение е приключило. За да изпълнят изискването за изчерпване на вътрешните средства за защита, задържаните, които се оплакват от условията на тяхното задържане и са били освободени, трябва да използват каквито и да е компенсаторни средства за защита. Няма причина, поради която същата логика не следва да се прилага при жалби, свързани с осигуряването на адекватна медицинска помощ при задържане. И тук Съдът констатира, че жалбоподателят, макар че е предявил иск по чл. 1 от ЗОДОВ, по необясними причини го е оттеглил. Няма доказателства да му е оказван натиск. Наличието на съмнения относно благоприятния развой на съдебния процес не е достатъчно, за да се приеме, че не е било необходимо да се изчерпи такова средство (Vučković and Others v. Serbia (preliminary objection) [GC], nos. 17153/11 and 29 others, §§ 74 and 84 in fine, 25 March 2014; Avotiņš v. Latvia [GC], no. 17502/07, § 122, ECHR 2016; и Posevini v. Bulgaria, no. 63638/14, § 54, 19 January 2017).
Поради това Съдът намира, че това оплакване е недопустимо поради неизчерпване на наличните вътрешни средства за защита.
