Dimitar Mitev v. Bulgaria (Application no 34779/09)
Жалбоподателят е осъден на доживотен затвор без право на замяна. Той твърди, че присъдата му се основава на негови признания, направени пред полицаи непосредствено след задържането му, в неформален разговор с тях, които са допуснати като свидетели от съда и разпитани.
На 18 юни 2006 г. 75-годишна съседка на родителите на жалбоподателя е убита в дома й, откъдето са откраднати и редица вещи. Жалбоподателят е заподозрян като евентуален извършител. На 21 юни той е задържан в съседно село и е отведен в полицейското управление в близкия град Вълчи Дол. В 11.30 ч. е издадена заповед за неговото задържане по реда на чл. 63, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. Жалбоподателят подписва декларация, в която заявява, че желае да получи съдействие на адвокат, както и че желае да бъде прегледан от лекар,тъй като има болки в черния дроб. По-късно през деня двама полицейски служители от Варна, З.К. и В.В., пристигат във Вълчи дол. Те провеждат разговор с жалбоподателя, по време на който той признава, според него под физически натиск, че е извършил убийството и описва действията си в дните преди задържането. Освен това той признава, че е откраднал пистолет и други лични вещи от друга къща преди това. Самопризнанието е записано и подписано от жалбоподателя и полицай В.В. По-късно същия ден жалбоподателят е прехвърлен в полицейското управление във Варна, където иска да бъде прегледан от лекар. Прегледът започва в 20 часа. Лекарят открива натъртвания и хематоми на десния лакът, десния хълбок, седалището и китките на жалбоподателя, причинени от твърди тъпи предмети по-малко от двадесет и четири часа по-рано. На 22 юни 2006 г. следовател повдига обвинения срещу жалбоподателя във връзка с друго престъпление (кражба), несвързано с тези събития и прокурорът разпорежда задържането му до седемдесет и два часа. На 23 юни 2006 г. Районен съд – Варна налага мярка за неотклонение задържане под стража на жалбоподателя във връзка с това обвинение. Делото по него протича самостоятелно и приключва през 2007 г.
Разследването на убийството и на кражбата на пистолет, за която жалбоподателт е направил признания пред двамата полицаи, продължава през следващите месеци. Полицията събира допълнителни доказателства и свидетелски показания, някои от които – въз основа на това самопризнание. Предметите, откраднати от дома на жертвата, не са открити. На 18 декември 2006 г. следователят повдига обвинения срещу жалбоподателя в присъствието на адвокат, който е ангажиран от него същия ден, във връзка с двете престъпления, посочени по-горе. Жалбоподателят заявява, че е невинен. С присъда от 11.02.2008 г. окръжният съд го намира за виновен и го осъжда на доживотен затвор.В мотивите си той се основава и на свидетелските показания на полицаите З.К. и В. В., които разказват какво им е признал жалбоподателят по отношение на хода на събитията в дома на жертвата. Окръжният съд посочва, че ги смята за достоверни, тъй като самопризнанието, предадено от тях, е дало възможност на полицията да продължи разследването и да установи допълнителни доказателства. Апелативният съд оставя в сила присъдата. Що се отнася до показанията на З.К. и В. В. въззивната инстанция посочва, че те не са разследващи органи по смисъла на НПК и че техните показания са ценени в светлината на всички други доказателства. Освен това той коментира оневиняващите доказателства, по-конкретно – експертизите, които не установяват наличието на пръстовите отпечатъци на жалбоподателя и следи от миризмата му в дома на жертвата, заявявайки, че това не е достатъчно, за да се опровергаят обвиненията.Макар че адвокатът на жалбоподателя и самият жалбоподател и пред двете инстанции се позовават на факта, че неговите самопризнания са направени извън започналото наказателно производство и че са изтръгнати с насилие, нито една от инстанциите не взема предвид тези твърдения.ВКС оставя в сила решението на апелативния съд.
Пред Европейския съд жалбоподателят повдига оплакване, че осъдителната му присъда се основава на показанията, дадени под натиск, пред двама полицейски служители и че не му е бил предоставен адвокат от момента на неговото полицейско задържани – оплаквания по чл. 6§1 и чл. 6§3 с. Съдът преценява справедливостта на процеса в светлината на стандартите, установени в решението на Голямото отделение по делото Ibrahim and Others v. the United Kingdom [GC] (№ 50541/08 и 3 други, §§ 249-74, ЕСПЧ 2016 г.) и Симеонови срещу България [GC] (№ 21980/04, §§ 110-20, ЕСПЧ 2017 г.) Не е оспорено, че жалбоподателят е поискал адвокат преди разпита си, но не е имал адвокат преди или по време на въпросния разпит. Правителството твърди, че жалбоподателят не е повторил пред дошлите от Варна полицаи, че иска да бъде разпитан в присъствието на адвокат. Съдът постановява, че за да бъде ефективен за целите на Конвенцията, всеки отказ от правото на правна помощ трябва да бъде установен по недвусмислен начин и да се съпътства от минимални гаранции. Подобен отказ не е необходимо да е изричен, но трябва да бъде доброволен и да представлява информирано и интелигентно отказване от право. Правителството не е доказало това. В това отношение е важно, че при пристигането си в полицейското управление във Вълчи дол жалбоподателят подписва декларация, в която заявява, че желае да бъде подпомогнат от адвокат. Няма сведения, че след това е променил позицията си. Съответно Съдът не може да заключи, че жалбоподателят се е отказал от правото си на правна помощ. Неговият извод е, че това право е ограничено.
Съдът припомня, че ограниченията на правото на адвокат са допустими, само ако са предвидени изрично от закона, поради “убедителни причини” и при извънредни обстоятелства. Освен това те трябва да бъдат от временно естество и да се основават на индивидуална преценка на конкретните обстоятелства по случая (вж. Ibrahim and Others, § 256). Съдът констатира, че в националното законодателство не съществува разпоредба, която да позволява ограничаване на правото на адвокат на лица, задържани под стража, поради извънредни обстоятелства, а и Правителството не се позовава на такива. Той отбелязва със загриженост, че събитията в настоящия случай изглежда представляват практика от страна на властите, позовавайки се на докладите на Българския хелзинкски комитет в становището му на трета страна, както и на критиките в множеството доклади на Комитета за предотвратяване на изтезанията.
Съдът по-нататък анализира справедливостта на производството като цяло. Задачата на Съда е да установи дали обстоятелствата, при които жалбоподателят прави спорното самопризнание, могат да поставят под съмнение неговата точност и надеждност. В това отношение Съдът отбелязва, че жалбоподателят е разпитан от полицейските служители, които разследват убийството извън процедурата, предвидена в НПК. Освен това, след самопризнанието му пред двамата полицейски служители, разследващите органи му повдигат обвинение и го задържат под стража въз основа на друго нетежко престъпление Едва шест месеца по-късно жалбоподателят е обвинен в убийство и разпитван в съответствие с процедурата, предвидена в НПК. В заключение Съдът констатира, че всички тези обстоятелства, взети под внимание, поставят под съмнение точността и надеждността на свидетелските показания на полицейските служители, свързани със самопризнанието на жалбоподателя. Ефектът от допускането на свидетелските показания на полицаите З.К. и В.В. е от практическа гледна точка съвсем същия – да се допусне това самопризнание като доказателство, като се заобиколят всички процесуални права на жалбоподателя. Съдът отбелязва още, че самопризнанието на жалбоподателя при отсъствието на адвокат е направено по време на най-ранните етапи на наказателното производство и че неговото въздействие върху последващото развитие на това производство не може да бъде пренебрегнато. Той обръща внимание, че жалбоподателят не повторя самопризнанието, направено пред полицаите З.К. и В.В., по време на следващите си разпити пред разследващите органи. Съдът отбелязва, че самопризнанието, включено в материалите с пряка доказателствена сила чрез свидетелските показания на З.К. и В. В., изглежда е било едно от важните доказателства, които са причина за осъждането му . Това е още по-релевантно в светлината на факта, че доказателствените материали, разгледани по време на процеса, съдържат и оневиняващи доказателства, но при вземане на всички фактори под внимание, националните съдилища констатират, че обвиненията все пак са доказани .
Отчитайки всички релевантни обстоятелства, Съдът постановява, че е налице нарушение на чл. 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията. Той също отбелязва, че от констатацията му за нарушение на член 6 §§ 1 и 3 (c) от Конвенцията не следва, че жалбоподателят е бил неправилно осъден, и че е невъзможно да се спекулира какво е могло да се е случи, ако не е имало нарушение на Конвенцията.
