Dimitar Yordanov v. Bulgaria (Application no. 3401/09, 6 september 2018
Жалбоподателят е притежавал недвижим имот в с. Голямо Бучино. В края на 80-те и началото на 90-те години държавата решава да открие въгледобивен рудник от открит тип. Имотите на част от собствениците, измежду които и този на жалбоподателя, са отчуждени. В следващите две години той напразно очаква да му бъде предоставен друг имот като обезщетение. Затова той отправя искане отчуждаването да бъде отменено и с решение на областния управител това е сторено. Жалбоподателят възстановява и сумата, която е получил като обезщетение. Тъй като не получава друг имот, жалбоподателят остава да живее в къщата и след като мината започва своята работа. Постепенно рудникът разширява своята площ, достигайки на 160-180 метра от къщата. Рудата е добивана чрез използване на взрив. В резултат от детонацията по къщата се появяват пукнатини, а плевнята и оборите за животни се срутват. През 1997 г. жалбоподателят и семейството му напускат имота, тъй като преценяват, че е опасно да продължат да живеят там. Постепенно къщата се срутва и имотът е изоставен. Опитите да получи обезщетение чрез споразумение с ръководството на мината остават без резултат и през 2001 г. жалбоподателят предявява срещу дружеството, което е изцяло държавна собственост, иск за вреди.
Пернишкият окръжен съд изслушва свидетелите на жалбоподателя, назначава и експертиза, съгласно която, по времето, когато е строена къщата, не е имало изисквания за спазването на антисеизмична защита. Установено е и че къщата е в обхвата на т.н. 500-метрова „санитарна зона“, в която е забранено да има жилища. С решение от 27.06.2003 г. съдът приема, че не е доказано наличието на причинно-следствената връзка между детонацията, предизвикана от взривните работи и разрушаването на къщата на жалбоподателя. Решението е оставено в сила от апелативния съд, макар че пред него са изслушани и още свидетели, които удостоверяват, че и техните домове, намиращи се в близост до мината, са били увредени. Според въззивната инстанция докато показанията на свидетелите могат да установят размера и времето на увреждането на имуществото на жалбоподателя, то те не могат да докажат причинно-следствената връзка между тази вреда и детонацията от работата на мината. След жалба пред ВКС последният отменя решенията на долните по степен съдилища, посочвайки, че не е дадена правилна оценка на свидетелските показания, както и че не е изследван въпросът относно последиците за околната среда и спазването на съответната нормативна уредба при експлоатацията на въглища от страна на мината. При повторното разглеждане на делото е назначена нова техническа експертиза, която потвърждава, че къщата на жалбоподателя е в т.н. „санитарна зона“, но експертът посочва, че не е в състояние да установи причините за уврежданията и дали те се дължат на взривните работи или на „износването“ на материалите, от които е построена, като се вземе предвид годината на построяването й. Към онзи момент къщата вече се е срутила. Съдът оставя в сила решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен искът на жалбоподателя, приемайки, че събраните доказателства не са достатъчни, за да установят пряка причинно-следствена връзка между взривните дейности в мината и увреждането на собствеността на жалбоподателя. ВКС оставя в сила това решение.
Пред Европейския съд той прави оплаквания по чл. 6§1, чл. 8 и чл. 1 от Протокол 1.
По повод оплакването по чл. 6§1 жалбоподателят твърди, че националните съдилища са достигнали до погрешното заключение, че не е доказал причинно-следствената връзка между работата на мината и вредите, нанесени на неговото имущество. Според него тази причинно-следствена връзка е била ясно установена от свидетелите и експертите, изслушани от съдилищата. Жалбоподателят добавя, че преди да е бил принуден да напусне къщата, той я е поправил и поддържал и че тя е била добре построена. Според Правителството това оплакване е от четвъртоинстанционно естество затова е недопустимо.
Европейският съд припомня основните принципи, от които изхожда, когато прави преценка дали един процес е справедлив. Той повтаря, че не е призван да поправя фактически или правни грешки на националните съдилища. Все пак, в определени ситуации той може да даде нова оценка на доказателствата, когато решенията на националните съдилища са произволни и явно неразумни.(§48) В настоящия случай обаче Съдът не намира „явна грешка в преценката“ от страна на националните съдилища, нито „грубо неправилно тълкуване“ както на доказателствата, така и на приложимото право. Настоящото дело се отнася до преценката на националните съдилища за твърдението на жалбоподателя така, както го посочва той и в светлината на представените доказателства. Съдилищата обсъждат и вземат предвид констатациите на експертите, които са назначили, и свидетелските показания на свидетелите, представени от жалбоподателя, и са направили собствена преценка по отношение на доказателствената им стойност. Съдът отчита и факта, че уврежданията на имота са настъпили в неопределен период на 90-те години, а през 1997 г. жалбоподателят напуска къщата, докато експертизите са извършени през 2001-2002 (защото едва тогава жалбоподателят решава да предяви иск за вреди) и 2006-2007 г., когато за експертите е било невъзможно да установят какви са били реалните увреждания на къщата в онзи момент и в каква близост до нея са били извършваните взривни работи. Затова Съдът посочва, че оплакването на жалбоподателя по член 6 § 1 от Конвенцията засяга тежестта, която националните съдилища са придали на представените доказателства, и по-специално – на свидетелските показания, а това са въпроси, които Съдът не разглежда. Той достига до извода, че жалбоподателят е имал „справедлив процес“ и не намира нарушение на чл. 6§1.
Съдът обявява оплакването по чл. 8 за недопустимо като направено след изтичането на 6-месечния срок.
Той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
