Dimitar Yordanov v. Bulgaria (Application no. 3401/09, 6 september 2018
Жалбоподателят е притежавал недвижим имот в с. Голямо Бучино. В края на 80-те и началото на 90-те години държавата решава да открие въгледобивен рудник от открит тип. Имотите на част от собствениците, измежду които и този на жалбоподателя, са отчуждени. В следващите две години той напразно очаква да му бъде предоставен друг имот като обезщетение. Затова той отправя искане отчуждаването да бъде отменено и с решение на областния управител това е сторено. Жалбоподателят възстановява и сумата, която е получил като обезщетение. Тъй като не получава друг имот, той остава да живее в къщата и след като мината започва своята работа. Постепенно рудникът разширява своята площ, достигайки на 160-180 метра от къщата. Рудата е добивана чрез използване на взрив. В резултат от детонацията по къщата се появяват пукнатини, а плевнята и оборите за животни се срутват. През 1997 г. жалбоподателят и семейството му напускат имота, тъй като преценяват, че е опасно да продължат да живеят там. Постепенно къщата се срутва и имотът е изоставен. Опитите да получи обезщетение чрез споразумение с ръководството на мината остават без резултат и през 2001 г. жалбоподателят предявява срещу дружеството, което е изцяло държавна собственост, иск за вреди.
Процедурата приключва окончателно през 2007 г., когато искът е отхвърлен, тъй като жалбоподателят не успява да докаже наличието на пряка причинно-следствена връзка между причинените вреди на имота и работата на мината.
Във връзка с оплакването по чл. 1 от Протокол 1 Съдът отбелязва, че жалбоподателят е раполагал с имущество (половината от парцела и къща в с. Голямо Бучино), което представлява „собственост“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1.
Процедурата по отчуждаването на имоти в районе на бъдещата мина започва през 1990 г., но в конкретния случай на жалбоподателя тя не приключва, а след като не получава обезщетение, по негово искане отчуждаването е отменено. Това обаче не може да бъде вменявано в негова вина или пропуск, тъй като той е чакал в продължение на две години да получи друг имот, а властите не са доказали, че са възнамерявали да изпълнят задълженията си по процедурата за отчуждаване и че подобен парцел може действително са предостави на жалбоподателя. Той остава да живее там заедно със семейството си, а в последвалото съдебно производство не е оспорено, че въглищата са били извличани с помощта на детонации, които създават опасност за околната среда и че изискванията на специалното законодателство не са били спазени, след като мината постепенно е разширявала терена за експлоатация и в рамките на т.н. „санитарна зона“. За съда фактът , че тя е била експлоатирана от дружество, което е самостоятелно юридическо лице по вътрешното право, е без значение, след като то е собственост на държавата, поради което не може да ес изключи пряката й отговорност като държава-член по Конвенцията. За него е по-важно, че решението за откриването на мината е взето от държавата, която отчуждава многобройни частни имоти в района, за да позволи нейното функциониране, съгласно законодателството относно „особено важните държавни нужди“. Всички гореспоменати фактори показват, че дружеството е средство за провеждане на държавна дейност и че следователно държавата трябва да носи отговорност за своите действия или бездействия, повдигащи въпроси по Конвенцията. Затова Съдът приема, че властите, поради неуспешното отчуждаване на имуществото на жалбоподателя и работата на мината, кооято е била под действително държавен контрол, са отговорни за запазването на имуществото на жалбоподателя в дадена област на опасност за околната среда.Именно поради това положение жалбоподателят се отказва от своето имущество през 1997 г., поради което Съдът е на мнение, че това представлява държавна намеса в неговата „собственост“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1. Доколкото тази намеса не може да се разглежда нито като лишаване от собственост, нито като контрол върху ползването на собствеността по смисъла на чл. 1, първа и втора алинея от Протокол № 1, Съдът приема, че тя попада в обхвата на първото изречение от първото правило (вж., mutatis mutandis, Loizidou v. Turkey (merits), 18 December 1996, § 63, Reports of Judgments and Decisions 1996‑VI).
Затова той изследва дали тази намеса е била „ри условията, предвидени в закона.“ В конкретния случай националното законодателство е изисквало поддържането на защитни „санитарни зони“ около промишлените инсталации, които представляват опасност за околната среда, на чиято територия не могат да съществуват жилищни сгради. Що се отнася по-специално до мината в близост до селището на жалбоподателя, изискваната буферна зона е трябвало да бъде с широчина от 500 метра. Независимо от това мината е работела, като е извършвала ежедневни взривни дейности на много по-малки разстояния – от 160-180 метра .
Доколкото в исковата молба жалбоподателят изрично е записал това, а и няма спор относно близостта на детонацията, Съдът достига до извода, че намесата в мирното ползване на собствеността на жалбоподателя, е в явно нарушение на българското право и не е законосъобразна за целите на анализа по чл. 1 от Протокол № 1. Това заключение прави ненужно да се установи дали е постигнат справедлив баланс между изискванията на общия интерес на общността и изискванията за защита на правата на жалбоподателя. Затова е установено нарушение на член 1 от Протокол № 1.
По повод оплакването по чл. 6§1 Съдът не намира нарушение.
Оплакването по чл. 8§1 е намерено за недопустимо поради депозирането му извън 6-месечния срок.
