Dimo Dimov et autres c. Bulgarie (Requête no 30044/10), 7 juillet 2020
Жалбоподатели са трима полицаи и един бизнесмен – всички от Стара Загора, срещу които е образувано досъдебно производство през септември 2009 г. Повдигнати са им обвинения за участие в организирана престъпна група за изнудване на собственици на нощни клубове да наемат охранителна фирма от същия град. На 16.11.2009 г. съдът в Стара Загора им налага мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е потвърдена от Апелативния съд в Пловдив. През януари и март 2010 г. жалбоподателите депозират молби за промяна на мярката чрез Софийска градска прокуратура до окръжния съд в Стара Загора. По първата от тях той се произнася в рамките на четири дни след получаването им. Що се отнася до молбите на всеки един, депозирани на 18 и 25 от март 2010 г. , съдът ги разглежда едва на 12 април 2010 г. Той намира, че има достатъчно данни в материалите по делото относно основателното подозрение за извършените от тях престъпления, както и че съществува опасност те да извършат нови такива, поради което ги оставя без уважение. Съдът не излага мотиви защо жалбоподателите не могат да депозират нови молби през следващите два месеца. Определението му е оставено в сила от Пловдивския апелативен съд. Поредните молби от юли 2010 г. отново са оставени без уважение от първоинстанционния и въззивния съд. На различни дати през октомври и ноември 2010 г. мерките за неотклонение на жалбоподателите са изменени. На неопределена дата делото е внесено в специализирания съд. След многократните му връщания от съда на прокуратурата за допуснати процесуални нарушения и допълнително извършване на действия по разследването на 8 август 2014 г. специализираният наказателен съд, след като констатира, че прокуратурата не е изготвила нов обвинителен акт, прекратява производството. На различни дати между декември 2015 и януари 2016 г. всеки от жалбоподателите предявява иск на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, претендирайки изплащането на имуществени и неимуществени вреди. Съдът уважава исковите им претенции и приема, че първите трима са претърпели по-големи увреждания с оглед качеството им на полицаи, на които са били наложени и дисциплинарни уволнения и те са били злепоставени пред обществото в по-сериозна степен. Затова им присъжда обезщетения по 60 хил. лв на всеки. На четвъртия жалбоподател е присъдено обезщетение от 20 000 лв.
Европейският съд обявява жалбите на първите трима жалбоподатели за недопустими поради злоупотреба с правото на жалба, тъй като те не са го информирали своевременно за приключилата процедура по ЗОДОВ.
По отношение на четвъртия жалбоподател не е констатирано подобно нарушение. Съдът установява, че едно от оплакванията му – относно продължителността на предварителното задържане – е необосновано, тъй като по него националните съдилища са се произнесли в хода на производството по ЗОДОВ и са му присъдили обезщетение за неимуществени вреди. В този аспект той приема, че жалбоподателят е загубил качеството си на „жертва“ във връзка с това оплакване. Но не така стои въпросът по повод другите оплаквания на жалбоподателя по чл.5§4 и §5 от Конвенцията, по-специално: относно липсата на ефективен съдебен контрол върху законосъобразността и необходимостта от задържането му; липсата предполагаема бързина на разглеждането на молбите му за освобождаване; забраната от 12 април 2010 г. да се подават нови молби за освобождаване за два месеца и твърдяното отсъствие на възможност за получаване на обезщетение във вътрешното законодателство. Съдът намира че тези проблеми не са разгледани косвено или изрично в решенията на националните съдилища, поради което той приема, че този жалбоподател не е загубил статута си на „жертва“ по отношение на оплакванията по чл.5§§ 4 и 5 от Конвенцията.
Европейският съд установява три самостоятелни нарушения на чл. 5§4.
Съдът констатира, че в хода на досъдебното производство срещу жалбоподателя националните съдилища са се произнасяли четири пъти и са постановили осем съдебни акта относно законосъобразността и необходимостта от продължаване на мярката за неотклонение. Той също така отбелязва, че макар повечето от тези решения да съдържат аргументи относно съществуването на правдоподобни причини да се подозира жалбоподателят в престъпленията, за които е обвинен, решенията, постановени от Апелативния съд на 20 април и 27 юли 2010 г. не са се занимавали с този проблем. Съдът вече е констатирал по други подобни дела срещу България, че липсата на каквито и да било мотиви в това отношение води до ограничаване на степента на контрола, упражнен от съдилищата върху законността на задържането в досъдебно производство и лишава задържането от неговата ефективност съгласно член 5 § 4 от Конвенцията ( Ilijkov c. Bulgarie, no 33977/96, 26 juillet 2001, §§ 94-100 и Stoyan Dimitrov c. Bulgarie, no 36275/02, §§ 86-90, 22 octobre 2009).Той не вижда причина да достигне различно заключение в настоящия случай и затова установява нарушение на чл. 5§4 по този въпрос.
Второто нарушение на чл. 5§4 е свързано с бързината, с която е разгледана една от молбите на жалбоподателя за промяна на мярката му за неотклонение – деветнадесет дни след депозирането й поради това, че властите са решили да я присъединят към жалбите на останалите трима обвиняеми. Доколкото причините за забавянето се дължат изцяло на поведението на властите и след като държавата е длъжна да въведе подходящите вътрешни процедури за изпълнение на задълженията си по чл. 5§4 от Конвенцията, Съдът установява нарушение на тази разпоредба. Третото нарушение е по повод липсата на мотиви, с които Окръжният съд ограничава правото на жалбоподателя да поиска преразглеждане на мярката му за неотклонение за срок от два месеца .
Европейският съд взема под внимание аргументите на Правителството, че тази мярка е предвидена в чл. 65 от НПК с цел да не се злоупотребява с процесуални права и да не се забавя хода на наказателното производство. Той обаче отбелязва, че във всички случаи властите, които налагат тази мярка, трябва да докажат необходимостта от прилагането й, като посочат подходящи и достатъчни причини, за да избегнат всякакво подозрение за произвол. Съдът констатира, че българското законодателство не предвижда автоматичен преглед на законосъобразността и необходимостта от задържане на обвиняемите лица, а този преглед се извършва по инициатива на последните. В настоящия случай, когато окръжният съд налага въпросното ограничение, четвъртият жалбоподател вече е бил задържан за пет месеца и към този момент е депозирал само една молба за промяна на мярката за неотклонение, което показва липсата на злоупотреба с правото на обжалване. Към онзи момент наказателното производство все още е било висящо и е вероятно да се предположи, че са били събрани нови доказателства, които биха могли да поставят под съмнение наличието на основателно подозрение за извършено престъпление от него, поради което е било още по-необходимо националните съдилища да представят сериозни и убедителни аргументи, за да оправдаят налагането на въпросната забрана. Вместо това окръжният съд е решил да я наложи за максималния период, предвиден във вътрешното законодателство и то без да посочи причината за необходимостта от продължаването й при липсата на каквито и да било мотиви и без да се вземат под внимание другите релеваннтни обстоятелстав по делото. Поради това Съдът намира, че тази мярка е била неоснователна и установява нарушение на чл. 5§4.
Съдът установява наред с това нарушение и на чл. 5§5 във връзка с констатираните три нарушения на чл. 5§4, тъй като измененията в ЗОДОВ, даващи възможност за претендиране на обезщетения при нарушения на чл. 5 са били въведени две години след края на задържането на жалбоподателя и те са имали действие занапред. Същевременно законът не предвижда възможност да се репарират вреди в резултат на установено нарушение по този текст от страна на Европейския съд. Доколкото в настоящата хипотеза не е налице ефективно вътрешноправно средство за защита, Съдът установява нарушение и на чл. 5§5 и присъжда обезщетение за неимуществени вреди.