Dodov c. Bulgarie (жалба no 59548/00), решение от 17.01.2008 г.
През май 1994 г. майката на жалбоподателя г-жа Стоянова, страдаща от болестта на Алцхаймер, била приета в софийския Дом за стари хора. Според становището на лекарите относно здравословното й състояние, към този момент нейната памет и другите й умствени способности прогресивно са се влошавали, тя се нуждаела от постоянно наблюдение, поради което персоналът на дома бил инструктиран да не я оставя без надзор. На 4 декември 1995 г. жалбоподателят посетил дома около 18.30 часа, но го информирали, че майка му не е там. Тя била обявена за издирване, но до датата на постановяване на решението на Европейския съд не била открита.
На 10 юли 1996 г. жалбоподателят подава пред Софийския градски съд граждански иск за неимуществени вреди, възникнали в резултат на изчезването на майка му. Той посочва като ответници Министерството на труда и социалните грижи и Столична община (институциите, отговарящи за социалния дом) въз основа на това, че служителите на дома са проявили небрежност. Той претендира вреди и от Министерството на вътрешните работи, тъй като за издирването на майка му не са положени достатъчно усилия. Производството е по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.
На 31 юли 2002 г. Софийският градски съд постановява решение, с което отхвърля исковете на жалбоподателя, защото приема, че той не може да води дело по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, тъй като майка му не е обявена за мъртва и, следователно, той не може да твърди, че е неин наследник.
Съдът установява също, че не е ясно дали Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, е приложим, тъй като той засягал само вреди, произтичащи от незаконосъобразни административни решения и действия на администрацията. Решението е оставено в сила от Апелативния съд, но е отменено от ВКС, който приема, че производството следва да бъде водено не по ЗОДОВ, а по исков ред на основание Закона за задълженията и договорите.
Към юни 2006 г. делото е висящо пред първата инстанция – Софийски градски съд.
Европейският съд отбелязва, че периодът, който следва да се вземе предвид, започва на 10 юли 1996 г., когато жалбоподателят подава своя иск. Към юни 2006 г. производството все още е висящо пред първоинстанционния съд. Следователно, то е продължило десет години и вероятно все още не е приключило. Съдът констатира, че цялостната продължителност на производството се дължи на два основни фактора – многобройните отлагания от страна на Софийския градски съд в периода 1996 – 2002 г. и решението на съда от 2002 г., потвърдено през 2004 и 2005 г., че производството следва да започне отначало по друга процедура
„ Поразително е, че съдилищата не са разбрали по-рано, че делото не е трябвало да се разглежда по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, а по общите разпоредби за непозволено увреждане. Това е особено учудващо, като се има предвид фактът, че проблемът е повдиган нееднократно от някои от страните, включително от жалбоподателя, и че Софийски градски съд го е отбелязал в решението си от 31 юли 2002 г.“(§116)
Съдът намира за твърде голям формализъм правилото, съгласно което започналото повторно съдебно производство по правилата на ЗЗД е повторило абсолютно всички процесуални действия, извършени в предходното производство по събиране на доказателства.“Правилото, според което производството е трябвало да започне наново, сигурно е имало сериозни основания в правната теория, но за националните съдилища следва да е било очевидно, че прилагането му при конкретните обстоятелства би породило сериозни трудности, що се отнася до ограничените възможности за събиране на доказателства, включително свидетелски показания, повече от десетилетие след събитията. Задължението на Договарящите страни да осигурят спазването на основни човешки права, като правото на живот, изисква прилагането на правни средства за защита, които да доведат до ефективни практически резултати без излишен формализъм. Задължение на националните власти е да създадат такива процесуални правила, че да се избегнат неоснователните забавяния.»(§117). Съдът изтъква, че като се има предвид предметът на гражданското производство – касаещо отговорност за актове на небрежност, които е възможно да са довели до загуба на човешки живот – властите са имали задължението да положат специално старание и да проведат производството особено бързо. Той намира нарушение на чл. 6§1, тъй като изискването за «разумен срок» не е било спазено.
Съдът установява нарушение и на чл. 2 в неговите материални аспекти.
