Doktorov v. Bulgaria(no 15074/08), 5 april 2018
През 2006 г. жалбоподателят и съпругата му се развеждат по взаимно съгласие, като съгласно подписаното между тях споразумение, той приема да заплаща определена месечна сума за издръжка на двете им родени от брака деца. Малко по-късно той научава, че съпругата му е имала по време на брака си връзка с друг мъж , който е рожден баща на второто му дете, родено през 2003 г. Направеният ДНК тест на 15.01.2007 г. потвърждава този факт. На 15.03.2007 г. той предявява иск, с който оспорва бащинството си. Съдът отхвърля исковата му претенция, приемайки, че тя е предявена след изтичане на едногодишния преклузивен срок от раждането на детето – 2004 г. Решението е оставено в сила от горните две инстанции.През 2008 г. жалбоподателят сезира съда с искане да бъде постановено решение, посилата на което да спре да изплаща издръжката на по-малкото си дете. Съ дът отхвърля исковата претинция, приемайки, че той не е доказал, че не е баща на детето, тъй като не е оборил презумпцията за бащинство.Съдът констатира, че решението на националните съдилища представлява намеса в правото на личен живот на жалбоподателя, а и това обстоятелство не е спорно между страните. Що се отнася до предвиденото в закона ограничение от една година за предявяване на иск в ситуации като настоящата, съдът намира, че целта на подобна разпоредба е да гарантира правната сигурност – т.е. налице е и легитимна цел. Затова основният въпрос се свежда до това – дали подобна намеса е била „необходима в едно демократично общество“. Съдът отбелязва, че въвеждането на такава ограничителна норма в законодателството (в случая една година от раждането на детето, а не от момента на узнаването на самия факт) може да доведе до нарушаване на справедливия баланс между двата конкуриращи се интереса. Той изрично посочва, че жалбоподателят е сезирал националния съд съвсем скоро след като е узнал, че преди раждането на второто им дете съпругата му е имала извънбрачна връзка и след като се е убедил в истинността на подхвърленатао му информация. Националният съд е отказал въобще да се запознае с документацията по извършения ДНК тест, приемайки, че оспорването е извън предвидения от закона срок, макар че жалбоподателят не може да бъде упрекван за това закъснение. Съдът намира, че процесът на вземане на решения е проблематичен, когато националният орган не е разгледал личните обстоятелства на жалбоподателя, позовавайки се на своята практика – Różański v. Poland, no. 55339/00, § 77, 18 May 2006; Shofman v. Russia, no. 74826/01, § 43, 24 November 2009 . Той посочва, че ситуацията в случая на жалбоподателя е твърде различна от тези, когато по други дела е имало или оспорване на бащинство, или искове за признаване на бащинство, но съдилищата винаги са анализирали конкретните обстоятелства на случая и са ги вземали предвид, макар че водещ е бил най-добрият интерес на детето. В конкретния случай жалбоподателят не могъл да прибегне до някаква предварителна процедура или проверка, при която съдилищато биха могли да разгледат конкретните обстоятелстав на неговия случай и да преценят дали установяването на този факт би било в най-добрия интерес на детето, за да допуснат разглеждането на основателността на неговата претенция, тъй като такава възможност не съществува в закона. Макар и да приема, че целта на подобно ограничение има разумно обяснение и оправдание, Съдът намира, че трябва да бъдат предвидени и други възможности за ситуации като настоящата. Ето защо той достига до извода, че лишаването на жалбоподателя от всякаква възможност за разглеждане на делото му с оглед конкретните обстоятелства на неговия случай не е пропорционално на преследваните легитимни цели. От това следва, че не е постигнат справедлив баланс между общия интерес за защита на правната сигурност в обществените отношения и принадлежност, интересите на другите страни, и по-специално на детето, както и правото на жалбоподателя да обори правната презумпция за бащинство.Съдът преценява, че не се налага да се произнася самостоятелно и оп оплакването за нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8.
