Начало > Европейски съд по правата на човека, Нови решения, Свобода на словото > Европейския съд за правата на човека: свободата на изразяване по чл. 10  обхваща не само   съдържанието на информацията, но и  средствата за разпространението й

Европейския съд за правата на човека: свободата на изразяване по чл. 10  обхваща не само   съдържанието на информацията, но и  средствата за разпространението й

Това е един от основните изводи в постановеното на 26 март 2020 г. решение на Европейския съд по правата на човека по делото Pendov v. Bulgaria((Application no. 44229/11)

Фактите

През 2010 г. българско издателство подава жалба до прокуратрата, че книга, издадена от него, е качена незаконно на сайта chitanka.info, което представлявало престъпление по чл. 172а НК. Последвалото разследване показва, че сайтът е частично хостван на сървъра, който е собственост на жалбоподателя. В онзи период този сървър хоства и редица други уебсайтове (включително един, посветен на японската аниме култура), които са администрирани от жалбоподателя. По искане на прокуратурата на 18.06.2010 г. съдия от Софийския районен съд дава разрешение за извършване на претърсване на помещението, където е инсталиран сървърът и за изземването му, тъй като  приема, че има достатъчно основания  така да се съберат важни за разследването доказателства. На 21 юни 2010 г. претърсването е извършено в присъствие на  собственика на помещението. Жалбоподателят не е открит на адреса, тъй като той не живее в столицата, а е наемател на офиса, в който е инсталиран сървърът. Впоследствие не му е предоставено нито разрешението за претърсване, нито протоколът за извършените процесуално-следствени действия. На 23.06.2010 г. жалбоподателят е разпитан от полицията. На 29.06.2010 г. разследващият    по досъдебното производство назначава техническа експертиза със задача да се установи дали сървърът на жалбоподателя е хоствал разследвания сайт и в случай, че такава информация бъде намерена, тя да бъде копирана на друго устройство за съхранение. Тази експертиза не е извършена въобще.

През юли  и   август 2010 г.  жалбоподателят сезира районната прокуратура с искане да му бъде върнат сървърът, като посочва, че необходимата информация за разследването може да бъде копирана, тъй като този сървър хоства няколко други сайта, вкл. негов собствен, който спира да функционира поради изземването. Наред с това там се съдържа и личната му кореспонденция, а изземването й не би трябвало да е разрешено. Той изтъква, че предлаганите от него чат услуги не могат да бъдат възстановени без данните, съдържащи се на сървъра. Жалбоподателят счита, че от една страна, тези действия са го дискредитирали в очите на потребителите и колегите му, а от друга – той е претърпял загуби, тъй като е инвестирал много лични усилия и финансови средства. Според твърденията му сайтът преди изземването на сървъра е бил посещаван от 500-600 потребители дневно.   Той счита за несправедливо да понесе такива „тежки последици“, тъй като сигналът до полицията не е срещу собствения му сайт. На 16 и 27 октомври  2010 г. и на 18 януари 2011 г.  жалбоподателят сезира и Върховната касационна прокуратура /ВКП/ с оплаквания, че изземването на сървъра е незаконно; че никаква експертиза не е извършена;   че  сървърът съдържа „обекти на авторски права“ – негови и на  други хора, както и че действията на властите са нарушили неговите права на личен живот и кореспонденция, гарантирани съгласно член 8 от Конвенцията (по повод това оплакване той не излага никакви аргументи).

Междувременно производството, образувано от Софийската районна прокуратура, е прекратено поради това, че е имало преди това друго, образувано в районна прокуратура в гр. Троян. Досъдебното производство в Троян пък е спряно за издирване на свидетел и също не са предприети никакви действия във връзка с веществените доказателства (които се оказва, че не са изпратени надлежно от СРП на Районна прокуратура – Троян). Сървърът е върнат на жалбоподателя на 8 февруари 2011 г. след намеса на ВКП.  Самият уебсайт на жалбоподателя, който до изземването му е функционирал повече от четири години, частично е прехвърлен на друг сървър скоро след операцията по претърсване и изземване. На него  той  публикува  изявление, призоваващо органите на прокуратурата да поправят „грешката“, която са направили. На 27 юли 2010 г., отново използвайки друг сървър, той активира „минимална“ версия на сайта, най-вече с цел да обясни на своите потребители какво се е случило. Функционалността на сайта е възстановена напълно едва след връщането на сървъра през февруари 2011 г., но той никога не  връща  предишната си популярност. Понастоящем уебсайтът е активен, но „рядко посещаван“. След като чат-услугата се оказва недостъпна за известно време, тя повече не се използва.

Оплакванията

Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 6, чл. 7,  чл. 8, чл. 10 и чл. 1 от Протокол 1.

Съдът намира за уместно да разгледа жалбата в светлината на чл. 8, чл. 1 от Протокол 1 и чл. 10.

Преценката за допустимост

Правителството излага редица аргументи за недопустимост на всяко едно от оплакванията поради неизчерпване на вътрешните средства за защита. По-конкретно то твърди, че  след прекратяването на наказателното производство в София е било възможно жалбоподателят да поиска от органите на прокуратурата в Троян освобождаването на веществените доказателства по чл. 111 от НПК. Освен това жалбоподателят е бил в състояние да заведе дело за деликт срещу прокуратурата във връзка с твърдяното неоснователно задържане на имуществото му. В подкрепа на последния аргумент правителството представя съдебни решения на националните съдилища. Наред с това правителството твърди, че жалбоподателят никога не е повдигал оплаквания по член 8 от Конвенцията пред националните органи. Правителството посочи също, че сървърът на жалбоподателя е бил задържан от органите на прокуратурата само няколко месеца и че забавеното му освобождаване се дължи на „неадекватните действия на жалбоподателя“, тъй като той е трябвало да отправи молба до районната прокуратура в Троян, а не до Софийската районна прокуратура. Освен това сървърът не е бил подложен на проверка и е бил върнат на жалбоподателя в добро състояние.

Съдът приема, че възраженията на Правителстовто са основателни единствено по отношение на оплакването по чл. 8, доколкото жалбоподателят никога не е излагал  пред националните власти твърдение за  допуснато нарушение на правото му на личен живот и кореспонденция по достатъчно ясен и категоричен начин, за да бъдат  предприети съответните адекватни действия. Колкото до възможността да се предяви иск срещу прокуратурата за неоправданото задържане на сървъра, това е станало възможно след изменението на ЗОДОВ през 2012 г., но не и към момента на връщане на сървъра на жалбоподателя.

Преценката за основателност на оплакването по чл. 1 от Протокол 1

Във връзка с оплакването по чл. 1 от Протокол 1 Съдът припомня, че този текст не забранява изземването на веществени доказателства в рамките на наказателно производство при условие, че то се основава на закона и преследва легитимна цел. В конкретниа случай тези две предпоставки са налице и затова основният въпрос, върху който е съсредоточен анализът, е доколко предприетата мярка е била пропорционална. В тази връзка Съдът подчертава, че ще вземе предвид  продължителността на задържането на имуществото на жалбоподателя, неговата необходимост, последиците за жалбоподателя, както и поведението на съответните органи (вж.  Petyo Petkov v. Bulgaria, no. 32130/03, § 105, 7 January 2010). ЕСПЧ отбелязва, че сървърът е иззет и задържан около седем и половина месеца, но през това време не е обект на каквато и да било експертиза. Не е доказано и че всяка информация, която би била от значение за делото, не би могла просто да бъде копирана, а следователят, възложил експертизата, е формулирал точно такава задача. Съдът взема под внимание факта, че сървърът   е бил използван от жалбоподателя за професионални дейности – той е хоствал няколко сайта, включително собствения си сайт, а наред с това е съхранявал работата си (софтуерния продукт, върху който е работил) върху него. Още на национално ниво жалбоподателят се е оплакал, че задържането на сървъра му е причинило „значителни щети“. По преценката на Съда задържането на сървъра на жалбоподателя между 21 юни 2010 г. и 8 февруари 2011 г. е било непропорционално. Това се установява от следните обстоятелства: фактът, че сървърът на жалбоподателя никога не е проверяван за целите на наказателното разследване, което не е било насочено срещу него, а срещу трети лица; възможността за копиране на необходимата информация; значението на сървъра за професионалната дейност на жалбоподателя; както и частичното бездействие на районната прокуратура в София. Въз основа на извършената преценка Съдът достига до извода, че   националните органи не са  успели да постигнат необходимия справедлив баланс между легитимната цел, преследвана по делото, и правата на жалбоподателя, поради което са  нарушили член 1 от Протокол № 1 .

Преценката за основателност на оплакването по чл.10

Във връзка с оплакването по чл. 10 Съдът подлага на анализ няколко въпроса: естеството на намесата в правата на жалбоподателя и доколко намесата е била оправдана и оттам – пропорционална.

Той се позовава на  своята практика, че „[i] с оглед на неговата достъпност и способността му да съхранява и комуникира огромно количество информация, Интернет играе важна роля за подобряване на достъпа на обществеността до новини и улесняване на разпространението на информация като цяло“ ( вж. Times Newspapers Ltd v. the United Kingdom (nos. 1 and 2), nos. 3002/03 and 23676/03, § 27, ECHR 2009, and Ahmet Yıldırım v. Turkey, no. 3111/10, § 48, ECHR 2012). Освен това чл. 10 гарантира свободата на изразяване на „всеки“ без оглед на преследваната цел и в обхвата му попада не само   съдържанието на информацията, но и на средствата за разпространение, тъй като всяко ограничение, наложено на последните пречи на правото на получаване и разпространение на информация (вж. Ahmet Yıldırım v. Turkey § 50) ,

Съдът отбелязва, че уебсайтът на жалбоподателя, посветен на японската аниме култура, представлява средство за упражняване на свободата на изразяване. С изземването на сървъра е осъществена намеса в свободата на изразяване на жалбоподателя (която е преустановена едва през 2011 г.) и въпреки, че той успява сравнително скоро да възстанови частично уеб сайта си, доказателство за намалената му функционалност са самите оплаквания на жалбоподателя пред местните власти. Съдът отбелязва, че намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя е в резултат както на изземването и задържането на хардуера (сървъра), така и на данните, съхранявани на него. Дори и да се приеме, че възстановяването на данните би позволило пълното възстановяване на уебсайта, липсва основание да бъде задължен жалбоподателят  без видима причина да поддържа пълно резервно копие на данните на сървъра във всеки един момент. Съдът изтъква, че ограничената функционалност на уебсайта на жалбоподателя е последица от действията на органите на прокуратурата, които задържат за дълго време сървъра, въпреки че тези мерки  са били насочени срещу друг уебсайт. Поради изложените аргументи ЕСПЧ  достига до заключението, че в настоящия случай е имало намеса от страна на публичен орган в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване. Ето защо той подлага на анализ пропорционалността на намесата в светлината на чл. 10,§2. В този аспект Съдът се позовава на аргументите си, изложени във връзка с оплакването по чл. 1 от Протокол 1. За него е особено съществен фактът, че наказателното производство не е било насочено срещу жалбоподателя и неговия уебсайт, а  изземването и задържането на сървъра по никакъв начин не е послужило на воденото наказателно производство. За Съда е показателно, че макар и жалбоподателят многократно да е посочвал, че сървърът е хоствал и неговият уебсайт, а много от неговите функции са спрели да работят и не могат да бъдат възстановени, както и че сайтът му е бил сравнително популярен и неговата липса му е причинила финансови щети, органите на прокуратурата са останали пасивни за дълъг период от време (по-специално – Софийската районна прокуратура, която е задържала сървъра и го е върнала на жалбоподателя едва след намесата на ВКП).

За да омаловажи тези действия и техния ефект, Правителството е посочило, че на жалбоподателя не били наложени никакви санкции – нито наказателни, нито административни и той не бил подведен под отговорност за съдържанието на неговия уебсайт. За Съда обаче този аргумент е неотносим и не подпомага преценката за пропорционалността на намесата в свободата на изразяване, тъй като тя  е резултат от действия, предприети от властите при събиране на доказателства срещу трети лица. Правителството посочва също, че жалбоподателят не е бил журналист, нито лице, сигнаризиращо за извършени нарушения (т.н. whistle-blower)  или друго лице, нуждаещо се от по-добра защита, поради което не би следвало да има такова високо ниво на защита, каквото се предоставя например на политическата реч. Съдът се съгласява, че в случая сайтът има по-скоро артистично съдържание, но тези възражения  от гледна точка на преценката за пропорционалност  не са относими. Той подчертава, че задържането на сървъра на жалбоподателя в наказателното производство се оказва ненужно за целите на разследването и че за определен период от време прокуратурата не полага усилия да коригира последиците от тези  свои действия върху свободата на изразяване на жалбоподателя, въпреки че многократно е била информирана от него  за този неблагоприятен ефект .

Съдът достига до извода, че  намесата в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване,не е била  пропорционална на легитимните цели. Следователно тя не е била „необходима в едно демократично общество“, както се изисква съгласно член 10 от Конвенцията, поради което е допуснато нарушение и на  тази разпоредба.

В решението си Съдът се позовава на следната iulfs своя практика:

Ahmet Yıldırım v. Turkey, no. 3111/10, ECHR 2012

Balakchiev and Others v. Bulgaria (dec.), § 83, no. 65187/10, 18 June 2013

Baumann v. France, no. 33592/96, § 47, ECHR 2001-V

Borzhonov v. Russia, no. 18274/04, 22 January 2009, §§ 57-59

Castells v. Spain, 23 April 1992, § 42, Series A no. 236

Ceylan v. Turkey [GC], no. 23556/94, § 34, ECHR 1999 IV

Couderc and Hachette Filipacchi Associés v. France [GC], no. 40454/07, § 157, ECHR 2015 (extracts)

Delev v. Bulgaria (dec.), no. 1116/03, § 34, 19 November 2013,

Demopoulos and Others v. Turkey (dec.) [GC], nos. 46113/99 and 7 others, § 87-88, ECHR 2010

O’Sullivan McCarthy Mussel Development Ltd v. Ireland, no. 44460/16, § 136, 7 June 2018

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks