На 19 юли 2018 г. Европейският съд по правата на човека установи нарушение на правото на справедлив процес по делото Aleksandar Sabev c. Bulgarie (Requête no 43503/08) поради отказа на Върховния административен съд да извърши самостоятелна преценка върху основателността на отнето разрешение за достъп до клисифицирана информация.
Фактите по случая
Към датата на събитията жалбоподателят е майор от военното разузнаване. На 27.05.2005 г. той е информиран, че е отнет достъпът му до класифицирана информация на национално ниво. В писмото е посочено само правното основание без каквито и да било мотиви – чл. 59, ал. 1, т. 2 от ЗЗКИ. Жалбата му до Държавната комисия по сигурността на информацията/ДКСИ/ е оставена без уважение и без да бъде мотивирана. През август същата година жалбоподателят е освободен от военното разузнаване и е преместен в Генералния щаб на Министерството на отбраната. С писмо от август 2006 г. Комисията информира министъра, че на жалбоподателя е отнет достъпът му до информация, която се получава от НАТО и че той вече е лишен от достъп до класифицирана информация на национално ниво. В писмото е посочено, че преместването на жалбоподателя било в нарушение на чл. 59, ал. 6 от ЗЗКИ.На това основание е взето решение договорът на жалбоподателя да бъде прекратен с 6-месечно предизвестие, тъй като той не отговаря на изискванията за заемане на длъжността. Неговите опити да сезира различни органи и институции остават безрезултатни. Със заповед от 23.03.2007 г. министърът на отбраната прекратява професионалния договор на жалбоподателя поради това, че той не отговаря на изискванията на закона за заемането на тази длъжност. След съобщаването на заповедта на 23.04.2007 г. жалбоподателят я оспорва пред Върховния административен съд поради липсата на мотиви. Както тричленният състав (с решението си от 19.11.2007 г.), така и петчленният състав (с решение от 06.03.2008 г.) оставят без уважение жалбата, намирайки я за неоснователна. Съдиите приемат, че документите, съпровождащи заповедта, я допълвали и там се съдържали мотивите за издаването й. Констатирано е, че е отнет достъпът до класифицирана информация и че това решение е оставено в сила от ДКСИ. Съгласно законовите разпоредби, отнемането на разрешението не е трябвало да бъде мотивирано и не е подлежало на съдебен контрол. Доколкото длъжността на жалбоподателя е свързана с наличието на такова разрешение, отнемането го прави непригоден за заемането на съответната длъжност за срок от три години.Петчленният състав на ВАС приема изрично, че отнемането на разрешението не трябва да бъде мотивирано, а при това положение министърът на отбраната е длъжен да спази решението на специализираните административни органи и да разпореди уволнението на жалбоподателя. Съдът приема, че жалбоподателят бил наясно с обстоятелствата, които са довели до неговото уволнение още на 30.08.2006 г., когато е бил уведомен от ДКСИ, че му се отнема достъпа до класифицирана информация.
Позицията на Правителството и преценката на Съда
Правителството излага две възражения относно недопустимостта на жалбата. Едното е поради депозирането й извън 6-месечния срок, който според него започва да тече от датата на отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация, а не от датата на приключилото производство по оспорване заповедта за уволнение. Вторият довод е, че с изтичането на 3-годишен срок от отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация жалбоподателят е изгубил качеството си на жертва (отнемането на такова разрешение е срочно – за три години), защото повече не е бил засегнат от това ограничение.
Съдът не приема тези възражения. Той обръща внимание, че оплакването на жалбоподателя е свързано с ограничения съдебен контрол по повод уволнението му, а не с отнемането на самото разрешение за достъп до класифицирана информация. Съдът посочва, че в случая е налице тясна връзка между възраженията за недопустимост и оплакванията по същество, поради което преценява, че ще ги разгледа съвместно. По съществото на оплакването той отбелязва, че то не е свързано с правото на достъп до класифицирана информация (което не е гарантирано от Конвенцията), а с правото на жалбоподателя да заема държавна длъжност, което е засегнато след отнемането на достъпа му до класифицирана информация. Националното законодателство позволява на жалбоподателя да оспори пред съд своето освобождаване от длъжност, а и правителството не е направило възражение относно приложимостта на чл. 6§1 от Конвенцията по отношение на тази процедура. Ето защо Съдът приема, че според установените в практиката му критерии оплакването попада в приложното поле на чл. 6§1 в неговите гражданскоправни аспекти, поради което срокът за сезиране на ЕСПЧ започва да тече от датата на решението на 5-членния състав на ВАС. В този смисъл е отхвърлено първото възражение за недопустимост от страна на правителството.
Вторият въпрос, който е предмет на анализ, е дали националният съд е имал пълната компетентност да разгледа всички релевантни въпроси от фактическо и правно естество, повдигнати в жалбата на жалбоподателя. Съдът констатира, че министърът не е имал свобода на преценка дали да уволни или не жалбоподателя след като ДКСИ е отнела разрешението му за достъп до класифицирана информация, наличието на което е съществено условие за работа в Генералния щаб. От това следва, че е необходимо да се изясни дали отнемането на разрешението е било оправдано или не(Ternovskis c. Lettonie, no 33637/02, § 44, 29 avril 2014 et Miryana Petrova c. Bulgarie (no 57148/08,§31,21 juillet 2016) Този въпрос е разгледан от ДКСИ, но тя не излага никакви мотиви, отхвърляйки жалбата на жалбоподателя. Според преценката на Съда тази процедура не отговаря на изискванията на чл. 6§1, тъй като Комисията не е независима от изпълнителната власт – тя се избира от Правителството по предложение на министър-председателя. Тя не е информирала жалбоподателя за причините, поради които е отнето разрешението му за достъп до класифицирана информация.Съдът констатира, че жалбоподателят е сезирал Върховния административен съд, изтъквайки, че отнемането на неговото разрешение за достъп е в нарушение на националното законодателство, тъй като той не е извършил никакво престъпление. Нито една от двете формации на Върховния административен съд обаче не е изследвала по същество този въпрос, а просто се е задоволила да установи, че съответният административен орган е разгледал жалбата. Европейският съд констатира, че за разлика от Чешкия Върховен административен съд, който е имал пълната компетентност и достъпа до всички класифицирани документи, за да прецени дали е било законосъобразно отнемането на разрешение за достъп до класифицирана информация (виж делото Regner c. République tchèque [GC], no 35289/11, § 109, 151-153р CEDH 2017) българският Върховен административен съд е отказал да анализира най-съществения въпрос, от който е зависела законността на уволнението. Поради това Съдът счита, че спорът за уволнението на жалбоподателя не е бил разгледан от съд с „пълна юрисдикция“, който да обсъди всички релевантни фактически и правни обстоятелства по случая. Затова той достига да извода, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията в нейните гражданскоправни аспекти.
