Gapaev and Others v. Bulgaria (Application no. 41887/09), 1 June 2017
/решение на Комитет/
Случай, подобен на Al-Nashif v. Bulgaria, no. 50963/99, 20 June 2002
Първите двама жалбоподатели са съпрузи, които пристигат в България през 1997 г. и заживяват тук, където се раждат децата им – останалите трима жалбоподатели. Те получават разрешение за постоянно пребиваване, а през 2005 г. първият жалбоподател купува жилище, където цялото семейство заживява. През май 2008 г. ръководителят на служба „Национална сигурност“ издава заповед за отнемане на разрешението за пребиваване на първия жалбоподател, по силата на която разпорежда експулсирането му и налагането на десетгодишна забрана за повторното му влизане в България поради това, че пребиваването му в страната представлява „сериозна заплаха за националната сигурност“. Фактическите основания, обосноваващи заповедта, не са посочени. Само е отбелязано, че тя се основава на „предложение №. B849 „. В него се посочва, че според разузнавателните данни първият жалбоподател е бил лидер на международна терористична група, работеща за подпомагане и финансиране на чеченските екстремистки и сепаратистки организации. Освен това в документа е посочено, че той е бил замесен в изнудване, трафик на наркотици, контрабанда, пране на пари и други престъпни дейности. Няма доказателства, които да обосноват тези твърдения, въпреки че в документа са посочени някои конкретни факти. Заповедта е обжалвана пред съда, като жалбоподателят оспорва твърдението, че представлявал заплаха за националната сигурност . Той посочва, че семейството му живее в България и че децата му са родени в страната и твърди, че разделението на семейството му е „неоправдано“. По време на последвалото съдебно производство жалбоподателят и неговият представител представят доказателства, целящи да опровергаят някои от твърденията, съдържащи се в документа. В окончателно решение от 20 декември 2008 г. Върховният административен съд отхвърля искането за съдебен контрол. След обобщаване на твърденията в предложение №. Б849, той накратко посочва, че е обвързан от тях и заключава, че присъствието и дейността му представляват „сериозна заплаха за националната сигурност и за международния престиж на Република България“.
Жалбоподателят е експулсиран от страната през 2009 г. Останалите трима жалбоподатели напускат България през 2015 г.
Правителството оспорва намесата в семейния живот на останалите четирима жалбоподатели, тъй като властите не са предприели никакви мерки срещу тях, а и не е имало пречка да уредят семейните си отношения в друга държава. Съдът обаче отбелязва, че първият и вторият жалбоподатели са пристигнали в България през 1997 г. и законно са пребивавали тук на основание на разрешенията за постоянно пребиваване. Те са установили своето жилище и децата им са родени и израснали в тази страна . Следователно експулсирането на първия жалбоподател през 2009 г., което ефективно води до разделяне на семейството в продължение на няколко години, представлява намеса в правото на жалбоподателите на семеен живот.
Ето защо Съдът подлага на преценка дали намесата е била „съгласно условията, предвидени в закона“.Както и в предходни свои решения (C.G. and Others v. Bulgaria, no. 1365/07, 24 April 2008; Kaushal and Others v. Bulgaria, no. 1537/08, 2 September 2010; M. and Others v. Bulgaria, no. 41416/08, 26 July 2011; and Raza, no. 31465/08, 11 February 2010) той констатира, че експулсиране, основано по предполагаеми причини за заплаха за национална сигурност, не отговаря на стандартите на Конвенцията, тъй като съответният закон, процедури и практика не предлагат дори минимална степен на защита срещу произвол. Освен това Съдът констатира, че националните съдилища са прилагали формалистичен подход и са оставили на правителствената агенция пълна и неконтролирана свобода на действие да удостовери с малко повече от собствените си общи изявления, че чужденец е заплаха за националната сигурност и трябва да бъде експулсиран. Заповедта за експулсиране срещу първия жалбоподател се основава на изявления, които го обявяват за лидер на международна терористична група, участвала в изнудване, трафик на наркотици, контрабанда и други престъпни дейности и поради това представлявала национална заплаха за сигурността. Документът, съдържащ тези изявления, не е подкрепен с никакви доказателства. Освен това не се твърди, че първият жалбоподател е бил обвинен за престъпления от българските власти. По този начин „заповедта за експулсиране изглежда се основава на чисто вътрешна оценка на Националната служба за сигурност, направена въз основа на неразкрити доказателства“(§32). Освен това ВАС е отхвърлил искането на първия жалбоподател за съдебен контрол на заповедта за експулсиране на основание, че е обвързан от гореспоменатите декларативни изявления. Според Съда този формалистичен подход означава, че националният съд не е успял да осъществи никакъв смислен независим контрол върху твърденията на изпълнителната власт. Поради това той достига до извода, че жалбоподателите не са имали минимална степен на защита, присъща на понятието законосъобразност по Конвенцията, срещу произвола на изпълнителната власт. По този начин намесата в правото им на семеен живот не е „в съответствие със закона“, както се изисква в член 8 § 2.
В светлината на това заключение Съдът отбелязва, че не е длъжен да разглежда оставащите въпроси, които се отнасят до съществуването на една или повече законни цели и дали мерките, които са били оспорени, са необходими в едно демократично общество.
Във връзка с установеното нарушение на чл. 8 Съдът установява нарушение и на чл. 13 от Конвенцията.
