Gavrail Yosifov v. Bulgaria (Application no. 74012/01), 6 November 2008
Жалбоподателят бил задържан на 19 ноември 1996 г. по подозрение в извършване на поредица от кражби, някои от които сам, а други – в съучастие. Той е освободен под гаранция на 30 септември 1997 г. С присъда от 7 декември 1998 г. Софийският районен съд осъжда жалбоподателя на три години лишаване от свобода, както и да плати обезщетение за нанесените вреди на гражданския ищец. Съдът не се произнася по висящата жалба на жалбоподателя срещу задържането му. Мотивите са изготвени през октомври 1999 г. На 5 януари 1999 г. адвокатът на жалбоподателя обжалва пред Софийски градски съд присъдата. Тъй като към този момент не е разполагала с мотивите към нея, в жалбата си тя посочва по общ начин, че присъдата е незаконосъобразна и неоснователна и иска отмяната й. Тя твърди наред с това, че наложеното наказание е прекомерно и иска да бъде отменена или да бъде спряно изпълнението й. В жалбата е посочено, че ще бъдат предоставени допълнителни аргументи, аккто и доказателствени искания след като бъдат оповестени мотивите. На 17 февруари 1999 г. Софийският районен съд кратко отбелязва, че жалбата не отговаря на изискванията на член 319 от НПК и без да посочва конкретните недостатъци на жалбата, указва на жалбоподателя да подаде коригирана жалба в седемдневен срок. Жалбоподателят е бил уведомен за определението на съда на 20 април 1999 г., но не е реагирал. Съответно, с разпореждане от 10 май 1999 г. Софийският районен съд отхвърля жалбата. Нито жалбоподателят, нито адвокатът му са уведомени за това и не предприемат действия за обжалването на това решение. С изтичането на петнадесетдневния срок за обжалване на решението от 10 май 1999 г. присъдата на жалбоподателя се счита за окончателна и поради това – за подлежаща на изпълнение. На 30 ноември 1999 г. той е задържан и е преведен в Софийския затвор за целите на изпълнение на присъдата му. На 20 декември 1999 г. жалбоподателят обжалва решението на районния съд от 10 май. Разглеждането на това обжалване е било значително забавено първо в Софийския районен съд и след това поради две напълно неоправдани отлагания на заседанията в Софийски градски съд . Нещо повече, въпреки че на 17 юли 2000 г. Софийският градски съд установява, че жалбата срещу присъдата на жалбоподателя е била допустима, в резултат на което се оказва, че присъдата не е окончателна и не подлежи на изпълнение, тази инстанция отказва да разпореди освобождаването му, като посочва, че това бил въпрос, по който трябва да се произнесе Софийският районен съд. По-късно районният съд, въпреки няколкократните искания, не разглежда въпроса дали жалбоподателят следва да остане задържан, или да бъде освободен. По този начин жалбоподателят не е имал възможност да получи в най-кратък срок съдебно определение относно законосъобразността на задържането му, съгласно изискванията на член 5§4. Макар че три месеца по-късно, на 24 октомври 2000 г., Софийският градски съд неофициално да сигнализира Софийска районна прокуратура по този въпрос, която от своя страна разпорежда освобождаването на жалбоподателя, той не се произнася с определение за освобождаването на жалбоподателя, защото очевидно не е сметнал, че това е в неговата компетентност.В тази връзка Европейският съд посочва, че Софийската районна прокуратура не е била „съд“ по смисъла на член 5§4 и че процедурата, следвана от нея, не е имала съдебни характеристики. Директорът на затвора, когото Правителството споменава в наблюденията си, също не е бил „съд“ и не е имал правомощия да освободи жалбоподателя, а само да предаде оплакванията и жалбите му на компетентните органи.
Съдът констатира, че българското право възлага всички въпроси, засягащи законосъобразността на изпълнението на присъдите за лишаване от свобода единствено на компетентните прокурори, а не на съдия. В националното законодателство липсва процедура habeas corpus, по която всяко лице, лишено от свобода, независимо от основанията за това, да има право да иска съдът да разгледа законосъобразността на задържането си и да разпореди освобождаването му/й, ако това задържане е неправомерно. В резултат от този подход лицата, чието лишаване от свобода не попада в някоя от точно определените категории, е много вероятно да имат сериозни или дори непреодолими трудности при оспорването на лишаването от свобода. Съдът отбелязва, че в периода на задържането му, между 30 ноември 1999 г. и 26 октомври 2000 г., жалбоподателят не е имал възможност да се възползва от производство, което предоставя гаранциите, изисквани от член 5§4 от Конвенцията, поради което установява нарушение на тази разпоредба.
