Gavrilov v. Bulgaria (Application no. 44452/10),18 January 2018
/Решение на Комитет/
На 15.08.2004 г. Софийският градски съд осъжда работодателя на жалбоподателя (Националния център за отдих, туризъм и рехабилитация – държавен орган в структурата на МОН, субсидиран от него) да му изплати обезщетение за незаконно уволнение в размер на 2 120 лв и законната лихва от датата на завеждане на иска (11.02.2003 г.). Решението влиза в сила на 11.02.2008 г. Междувременно, на 25 май 2005 г., министърът на образованието разпорежда закриването на центъра, като останалата му собственост да се управлява от Министерството на образованието. След това Министерството създава държавно акционерно дружество с част от собствеността на Центъра.
На 26 ноември 2008 г. на жалбоподателя е издаден изпълнителен лист за присъдената му сума срещу Центъра в окончателното решение от 11 февруари 2008 г. На 18 март 2009 г. той подава искане до министъра на образованието за заплащане на тази сума. През май 2009 г. Министерството на образованието отговаря, че нито министерството, нито държавното акционерно дружество са правоприемници на Центъра и че претендираната сума не е дължима от тях.
От 23 март 2015 г., на която дата е последната комуникация на жалбоподателя със Съда, не е регистрирана промяна в горепосочените обстоятелства.
Европейският съд припомня, че изпълнението на влезло в сила решение на който и да е съд се разглежда като неразделна част от правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от Конвеницята и необоснованото голямо забавяне може да доведе до нарушаване на Конвенцията.
„Задължение на държавата е да гарантира, че окончателните решения срещу нейните органи, или юридически лица, или дружества, притежавани или контролирани от нея, се изпълняват без необосновано голямо забавяне (Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, no. 40450/04, § 51, 15 October 2009).“ Съдът се позовава на предходни свои решения, че процедурата по ликвидация срещу държавен орган не може да освободи държавата от нейната отговорност да изпълни окончателно решение. Ако се приеме обратното, то това би й предоставило възможност да се възползва, за да избегне изплащането на дълговете на своите органи, особено като се има предвид, че променящите се потребности принуждават държавата да извършва чести промени в организационната си структура, включително чрез създаване на нови органи и ликвидация на старите (вж. Kuksa v. Russia, no. 35259/04, § 26, 15 June 2006; and Nikitina v. Russia, no. 47486/07, § 19, 15 July 2010)
В настоящия случай Съдът отбелязва, че окончателното решение от 11 февруари 2008 г. в полза на жалбоподателя е останало неизпълнено, а правителството не е представило никакво обяснение за това.Той припомня, че вече е установил, включително в контекстарешените от него български дела, че продължителното неспазване от страна на държавните органи на окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат заплащане на определени парични суми, води до нарушение както член 6 § 1, така и член 1, от Протокол № 1 (вж.Mancheva, no. 39609/98, 30 September 2004, §§ 61-62 and §§ 66–68; Sirmanov v. Bulgaria, no. 67353/01, §§ 33‑34 and §§ 38–39, 10 May 2007; and Pashov and Others v. Bulgaria, no. 20875/07, §§ 59–63, 5 February 2013).). Поради това Съдът намира, че в настоящия случай, като не са изпълнили в продължение на години влязлото в сила решение в полза на жалбоподателя, националните власти са му попречили да получи сума, за която той е имал легитимното очакване, че му е дължима, те са лишили разпоредбата на член 6, § 1 от всички полезни ефекти.
Затова Съдът достига до извода, че е налице нарушение на не само на член 6 § 1, но и на член 1 от Протокол № 1.
Държавата е осъдена да заплати присъдената на жалбоподателя сума по изпълнителния лист, в едно с дължимата лихва, считано от 11 февруари 2003 г., както и обезщетение за неимуществени вреди.
